Хранителни психически разстройства

Психопатологията е раздел от психиатрията, която се занимава с установяване на психологично произтичащите връзки  между патологичните явления. Психопатологията изучава болестните нарушения на психичните функции, закономерностите на проявяване и протичане на разстройствата на психичната дейност, методите на изследване и лечение. Психичният процес представлява сложен процес, протичащ в централната нервна система, който освен своята материална основа има и своя “идеална” (субективна) страна. Това са нашите “вътрешни преживявания” – усещания, представи, мисли, чувства и т.н. Тези процеси обаче не възникват спонтанно в мозъка, а са породени от въздействията, които непрекъснато се упражняват  върху рецепторите, които приемат дразненията от външната и вътрешната среда на организма.

Съществува биопсихосоциален (биопсихосоцикултурен) модел на:

• нормално човешко поведение;
• болест – телесна и психична;

Във всяко наше поведение има три движещи сили – психологична, биологична и социална.

Не можем да разберем цялостно човека, ако не ги виждаме и трите компоненти. При отделните хора те са в различни пропорции, дори при близнаците. Последствията от всеки човешки акт са също биологични, психологични и социални. Повечето от психопатологиите са вследствие на неправилно развитие на мозъка още в утробата, на ембрионално ниво.

Според Ralf Gerarad: “Зад всяка изкривена мисъл, стои определена молекула”.

Във време на миграция, при лоша или неуспешна цитоархитектоника, ако майката се разболее от грип, разболява се и индивидът в утробата и. Нашият мозък произвежда 10 пъти повече нервни клетки. Съществува т. нар. вътревидова борба, за да оцелеят най-добрите (една оцелява, 9 се самоубиват). Може да оцелеят по-болните клетки, а не по-добрите. При неправилна синапсизация (връзки между клетките) – настъпва хаос в мозъка.

До 6-годишна възраст детето произвежда 10 пъти повече синапси, отколкото му трябват.

По време на пубертета – 90% от тези синапси се окастрят (елиминират), за да останат най-добрите.

Невропластичността са всички тези промени – раждане на сигнали, елиминиране, разклоняване и други. Тази невропластичност може да бъде генетично заложена, но различни външни фактори – психосоциални, околната среда и други да я променят. Различни видове патологични заболявания са наследствени: олигофрения, шизофрения, депресии, епилепсии…

Всички можем да имаме гени за шизофрения, да сме предразположени към нея, но ако водим спокоен живот, без сътресения, можем да не станем шизофреници. Някои могат да имат по-малко гени за дадено наследствено заболяване, но да се разболеят, защото нещо ги тласнало, за да се развие болестта (лошо детство, стрес от развод, отслабване на организма от грип или други инфекции…).

Всички стресови ситуации си дават своето отражение.

Най-големият филтър, който предпазва децата от тези психопатолгии е, те да са гледани с любов и без стресове в отделните възрасти и особено в пубертета. Особено важно е здравото дете като личност, а не толкова като интелект. Най-добрият подарък за децата е любов и внимание, за да е относително по-здраво и жизнено.

Ако на 3 деца на еднаква възраст умрат майките, те по различен начин реагират на тази загуба. Ако едното е с по-лабилна нервна система, то се самоубива, второто понася психологически  адекватно живота си.

Деца, които до 3-годишна възраст са били без семейни грижи, никога не могат да компенсират тази липса.

Развитието на психиката на детето се характеризира с:

• интеграция;
• пластичност;
• неравномерност;

До оформянето му като личност, трупат впечатления, образи… То минава през следните кризисни периоди:

І-ви: около третата година, когато детето оформя своето “аз”.

ІІ-ри: на 6-7 години – развива се фината моторика да пише диференцирано.

ІІІ-ти: пубертета – те са любопитни, агресивни, оформя се социалният им идентитет, бурно развитие на хормоните. Оформя се ценностната им система, стават по-радикални, по-крайни, на дневен ред е социалният им идентитет: какъв ще стана, с какво да се занимавам?

Родителите и близките трябва да са много внимателни в този кризисен период, защото през него най-често могат да започнат психопатологичните болести.

Всички психопатологични случаи при възрастните може да ги има и при децата (алкохолизъм, депресия…)

• на 3 години – хипертонично поведение: да се затвори в себе си, да е прекалено агресивно, да се напикава…
• на 6 години – да е затворен по характер в клас, да не се свързва в приятелски групи, да заеква, поява на тикове;
• в пубертета: най-различни сексуални отклонения, комплекс за изоставане, комплекс за изключване. Детето иска сигурност, любов и самочувствие, за да се изявява и утвърждава. Ако се подтиска или му се изпълнява всяка прищявка и в двете крайности се стига до комплекс за малоценност.

Липсата на обич и внимание в семейството е основна причина за увеличената детска престъпност, за различните криминални деяния, за които ежедневно осведомяват медиите.

Всяко едно от психичните разстройства е по своему сериозно и е огромен проблем и за обществото ни като цяло, (което за съжаление няма нужната култура да приема като равни и тези болни, и инвалидите у нас) и най-вече за семейството и близките на психично болното дете. Пораженията са сериозни не само за телесното, но и за психичното здраве. От 20 до 30% от болните завършват със смърт. Същностната природа на двете заболявания е психична, става въпрос за нарушение не на храносмилането, а на хранителното поведение. Причиняват се от комплексни биологични, психологично-личностни, семейни и социокултурни фактори. Повечето хора смятат, че това е “прищявка”, възприемат тези заболявания единствено като “глезотия”, “каприз”, “суетност”. Преобладава мнението, че те са само резултат от диетите и болезнените амбиции за достигане на мечтаната фина фигура. Всъщност, диетата сама по себе си не е директна причина, а е по-скоро отклоняващ фактор за тези заболявания у предразположените хора.

Хранителното разстройство често е начин за справяне със стресови изживявания, с вътрешни конфликти, кризи на съзряването (каквато е пубертетната) и с различни житейски проблеми, които по един или друг начин водят до криза на самочувствието.

Симптомите на анорексията и булимията са:

• значително намаляване, повишаване или вариране на теглото;
• промени в хранителните навици и предпочитания;
• нарастващи ограничения в асортимента и количеството на приеманата храна, фанатичен стремеж за контрол над собственото хранене чрез стриктни правила, спазвани безкомпромисно и стереотипно;
• доминиращ интерес към храненето, килограмите и фигурата;
• прекомерно двигателна активност, насочена към изразходване на енергия;
• самопредизвикано повръщане, злоупотреба със слабителни или диуретични медикаменти, чайове и препарати за отслабване или подтискане на апетита;
• повишена раздразнителност, емоционална изолираност и отчужденост, подтиснато и променливо настроение;
• нарушаване или спиране на менструалния цикъл, суха кожа, косопад, ниско кръвно налягане, сини и студени крайници, ниска телесна температура, непоносимост към студ, упорит запек ( или диария ).

При наличие на подобни отклонения най-важно е ранното започване на лечението и прилагане на комплексни методики, специализирани за отделните хранителни разстройства. Не по-малко важно е болните да признаят съществуването на проблема си, да вземат решение за промяна и да потърсят специализирана психиатрична помощ. И не на последно място, да бъдат разбрани от близките си в къщи, от приятелите, които да бъдат по-търпеливи, да не ги следят и да не изразяват разочарование от поредния неуспех, да не ги обиждат и предизвикват.

Оздравяването от хранително разстройство е дълъг и сложен резултат от една цялостна пренастройка на поведението и вътрешния психичен живот, която да доведе до физическо, психично и личностно израстване.

Лечението е труден, бавен и вълнообразен процес, който може да трае месеци и дори години.. Боледувалите описват своето оздравяване като “повторно психологично раждане”, в което са се научили да познават по-добре себе си, да се приемат такива, каквито са, без да се стремят към перфектност,  да гледат по-реалистично на света и на взаимоотношенията си с околните. Синдромът на анорексия нервоза се среща и при редица нервно-психически заболявания – неврози, психопатии, неврозоподобни шизофрении.

Новият феномен при нарушенията в храненето е орторексия нервоза, казват специалистите.

За разлика от булимията и анорексията, които представляват обсебване от количествата изядена храна, орторексията е обсебване от качеството на приеманите храни.

Тази пациенти се страхуват, че в храната има вредни вещества като сол, мазнини, оцветители, нитрати, консерванти, захар. В резултат те ограничават силно менюто си, губят рязко тегло и стигат до социална изолация. Анорексия нервоза се разглежда като заболяване, при възникването на което участват както биологически, така и психогенни елементи. При хранителните нарушения, както при повечето психични смущения, се касае за комплексни явления, които не могат да бъдат сведени монокаузално до една определена причина (напр. сексуален тормоз).

Голямо значение се придава на емоционалните конфликти и хиперопеката от страна на майката. Като условие за възникване на заболяването служи пубертетната криза. Тежко се преживява откъсването от майката. Като важен, благоприятстващ появата на аноректични симптоми, фактор открай време се е предполагала възможността за генетично-семейна диспозиция.

Мозъкът също страда от кахексията и съпътстващата я загуба на течност (ексикоза). Стига се до разширяване на кортикалните гънки и мозъчните стомахчета. При радиологично изследване мозъкът изглежда като смален. Съответно пациентките с напреднала анорексия имат ясни когнитивни и емоционални отклонения. След дългогодишно поддържане на поднормено тегло се стига до остеопороза, т.е. болестно намаляване на костната маса, което улеснява счупванията на костите (“спонтанни фрактури”) дори след леки травми и дегенеративни промени. Често настъпват хормонални нарушения, които могат да доведат до спиране на менструацията и безплодие.

Анорексията може да бъде причина за нарушения и забавяне на развитието през пубертета, за възникване на остеопороза, увреждания на сърцето, черния дроб, бъбреците. Болните обикновено губят интерес към всички социални контакти и често са с депресия. При липса на лечение може да се стигне до смърт на болния.

Засегнати са предимно млади жени в прехода от младежка към ранна зряла възраст. Като деца те често са “безпроблемни”, услужливи, любезни, старателни и разбрани. Първите признаци на заболяването не се възприемат като тревожни от околните.

Типични за личността на тези пациентки – както са доказали изследванията на многобройни засегнати – са перфекционализмът, интровертността и несигурността. Психическият статус се характеризира с депресия с различна дълбочина. Ако в началните етапи на заболяването преобладава раздразнителността, понякога тревога, напрежение и понижено настроение, съчетани с хиперактивност, то в по-късните етапи на болестта депресията се съпровожда от вялост, изтощаемост, хиподинамика, стесняване кръга на интересите. В протичането на заболяването могат да се разграничат следните етапи: начален, преданорексичен, анорексичен, кахектичен и етап на разпад на анорексическата симптоматика.

 

Терапията на петте движения разглежда 5 типа терен, на който се развиват условия за проявление на психогенните хранителни разстройства и той е обвързан с 5-те типа характери на майката.

Студеният терен (при шизоидна или орална майка) поражда недоверие към чувстването и отдръпване от тялото и телесността, блокира  възбудата и  движението към външния свят и води до ограничаване само в разума и интелекта, далече от желанията на тялото. Болните от анорексия и булимия преживяват себе си като въздесъщи и знаещи, закотвени в познанието, без връзка със сетивността, външния свят и живота. Те се отричат от усещанията, енергията и красотата на живота. Анорексията е състояние на липса на апетит, но не липса на апетит към храната, а липса на апетит към живота.

Релационен терен от тип „Ш“

се характеризира с присъствие в живота на детето на шизоидна майка, която живее в свой собствен измислен свят, студена, афизична и нечувствителна към нуждите на детето.  Детето, лишено от утвърждаване става участник в една некомуникативна връзка Аз-Аз между майката и него.

Релационен терен от тип „О“

се създава от майка с орален характер, която изгражда една интелектуализирана среда на живот и комуникация с детето, но бедна на чувства и спонтанност. Детето попива нейните страхове от физическо изоставяне и се научава да отрича материалното, което изоставя.

Релационен терен от тип „М“

се формира от една закриляща, агресивна, тромава и прекалено присъстваща майка със садомазохистичен характер, която осъществява постоянен контрол на храненето и дефекацията. В тази среда детето усвоя една садомазохистична верига на търпение – тъпчене – задържане – повръщане на емоции и след това отново и отново завъртане на този кръг. И всичко това поради приетия страх да не бъде изоставено и лишено от любов.

Релационен терен от типа „П“

се създава от една контролираща и търсеща власт чрез контрол майка, загрижена за това как изглежда и изграждаща своя псевдо-важност, за да прикрие една огромна вътрешна слабост. Средата, която тя създава е доминирана от параноидни тенденции, тревога, съперничество, лицемерие, което увеличава несигурността и присъстващите в Аз-а тревоги. Детето попива тази несигурност и започва да търси подкрепа чрез контрол, за да избегне дълбокото чувство на самота и инпотентност. Страхът от загуба на подкрепящия обект става водещ и определящ всички бъдещи отношения.

Релационен терен от типа „Р”

се характеризира с тревожност, стриктно спазване на правилата и задържане и неизразяване на всички чувства, страсти и инстинкти. Майката, която изгражда такава среда се характеризира с ригиден характер. Тя е моралиска, сексофобна, ксенофобна, авторитарна, тревожна до обсесивна, псевдо-рационална. Върху терена от типа “Р” покълва желание да се нарушават правилата  и страх от тяхното нарушаване. Това поражда амбивалентност и амбитендентност, които се превеждат в страх и тревожност. В тази среда плътските желания за кастрирани според приетите норми и това създава напрежение между потребностите на тялото и изискванията на възприетите морални норми.

Появата на патологията, изразена включително в психогенните хранителни разстройства е свързана с качеството и количеството на напреженията, които дадения тип терен произвежда, но също и със семейната динамика и напреженията в семейната система.

Релационният терен е обобщение на всички защитни механизми типични за Аз-а на майката, до които тя прибягва в моменти на особено напрежение. И колкото по-изразени са защитните механизми на нейния характер или на под-характерите й, толкова по-заразителна е типологията на майката за проявление на патологичните симптоми.

 

Връзката между характера и типа терен обяснява динамиката, в която се раждат психогенните хранителни разстройства.

В. Бернаскони казва: „Релационният терен, е синтеза на сблъсъка между характери,  всеки един от които се стреми да запази собственото си равновесие в ущърб на равновесието на другия, и избягва срещата със собствените си страхове, със собствените си лимити, налагайки на релацията една заучена сценография.“

Общо при всички хранителни разстройства е началото, което започва с една драстична диета за сваляне на килограми при състояние на наднормено тегло, последвана от надделяване на собствените натрапливости на болната при подходяща релационна среда. Това е предшествано от едно нездраво прекъсване в „кръга на опита“ и в момента на движение към другия. Храната става символ на другия и средата, но контролируема, хранеща, неотхвърляща и тя е нещото, което можеш да отхвърлиш. Така енергията се отклонява от природната цел и в отношенията с храната биват прехвърлени всичките особености, които характеризират нездравата връзка с другия.

При всеки характер отношенията на болния към храната е показателно за отношенията им с външния свят и с другия. Всеки характер се различава от другите по две динамики, които са свързани по между си: желанието за контрол и страха от посрещане на екзистенциални сценарии изживени като опасни и прекъсване на кръга на опита.

Шизоиден характер

Шизоидният характер се отличава със склонността си да отрича реалността.

Това той прави неосъзнато, за да отхвърли онези неща от реалността, които пораждат тревожност и не може да приеме на съзнателно ниво. Воден от страха от изоставяне, той прекъсва комуникацията с другия още във фазата на импулса, преди възникване на възбудата. Отношенията с другия са афизични, емоционално и чувствено дистанцирани. Анорексията, която е характерна психопатология при този характер се изразява в отхвърляне на храната, както шизоидния отхвърля и се оттегля в отношенията с другия, за да преодолее страха си от сливане.

То е свързано с блокиране на енергията в главата, блокиране на всички сензорни органи, слаба физичност и граундинг. Така той компенсира страха си от смъртта. За него към какво го води това поведение остава неосъзнато и неразбрано.

Орален характер

Характерно за оралния характер е, че той изпитва страх от изоставяне и усещане за вътрешна празнота.

Често той се държи като вече изоставен и в опит да намали своята тревожност демонстрира преувеличено търсене на независимост или развива чувството “всичко ми се полага“, „другите са ми длъжни“ и постоянно изисква да бъде подкрепян и обгрижван. Страхът от изоставяне го води неизменно към междуличностни взаимоотношения, в които другият присъства като идеята.

Енергията възбужда организма, но страхът от допускането на грешка, която да доведе до отхвърляне или направо изоставяне, пречи на оралния характер да се задвижи към другия.

За да преодолее страхът от изоставяне, той развива механизъм на изместване –  измества интереса към други обекти, които няма да го изоставят, което може да се пренесе  в хиперконсумация. Липсата на доверие и амбивалентността провокират страхът на субекта да излезе от фазата на възбудата и да се задвижи към другия, което води до прекъсване на опита в момента на възбудата. Прекъсването се определя с изместването от реалния друг към храната. Храната е тази, която няма да отхвърли и изостави, и може да е винаги на разположение.

И при булимията, и при анорексията оралният характер отхвърля връзката с другия, а също и физичността. Анорексичките и булимичките се приближават към другия със същите претенции, които имат към един хладилник.

Хладилникът трябва да бъде винаги пълен и някой трябва да се грижи той да бъде винаги пълен, трябва да бъде винаги на разположение, неговото съдържание трябва да бъде винаги апетитно и задоволяващо. Анорексията се трансформира в булимия, когато гладът вземе превес и не издържи на глада и/или да запълни вътрешната празнота, която изпитва и не може да запълни с емоции и чувства.

Садомазохистичен характер

Садомазохистичният характер демонстрира външно подчинително и стремящо се към одобрение поведение, докато отвътре изпитва чувства на негативизъм, враждебност, превъзходство, презрение, недоверие към другия.

Неговото поведение е сдържано, прилично, дисциплинирано, угодно, сервилно, винаги готово да каже „Да“, а отвътре се разяжда от чувства на вина и гняв. И всичко това с цел да получи подкрепа и протекция от другия. Садомазохистичният характер очаква другият да поеме отговорност за задоволяване на неговите нужди от утвърждаване и подкрепа. Когато това не стане, неговата комуникация към външния свят се изразява в оплакване и хленчене, саможертва, орален садизъм, в цел да провокира у другия чувство на вина, да го предизвика да избухне и това да му даде право да избухне на свой ред. Когато никой от другите модели на агресия – здрава агресия и садизъм не сработят, той изпада в депресия – начин на самонаказване и саморазрушение, насочване на агресията, първоначално насочена навън към себе си.

Садомазохистичният характер изпитва тревога да не бъде отхвърлен и това не му позволява да се противопостави на волята на другия. Храната като заместител на другия е заместител на онази задържана агресия към Ти. Храненето удовлетворява подтиснатия гняв и желанието за разрушителни и враждебни действия. Но в същото време храната не може да оттегли любовта си и нищо не иска в замяна.

Животът на хората със садомазохистичен характер е подчинен на  динамични схеми, свързани с ретрофлексия – процес, при който отклоняват и насочват към себе си агресията, първоначално насочена към другия. Така и неограниченото поглъщане на храна е израз на тази агресия. Но в този процес той може да сдържи и да каже „да“ на храната при хиперфагията или да отхвърли и заяви „не“  повръщайки поетата храна.

За този характер Райх казва: “мазохистичното поведение и търсенето на любов се увеличават пропорционално със засилването на вътрешното напрежение, на тревогата и опасността да загубиш любовта“.

Садомазохистичния характер избира храната като обект на любов, тя може да му бъде вярна и да не го отхвърли. Храната обаче не може да замести истинската любов и болния остава неудовлетворен и с незадоволени потребности, и тъй като му липсва самоуважение продължава да отрича и да подтиска.

Психопатен характер

Психопатният характер влиза в опита като господар на всички движения, но тъй като не може да си позволи да загуби контрол прекъсва своето изживявяне в пътя към удоволствието по време на опита и остава извън реалността, над опита. За да поддържа контрола и своето поле на доминиране, психопатния характер отделя емоциите от чувствата и емоците от сексуалността, за да може с “хладна” рационалност да съблазнява всички онези, от чието одобрение е болезнено зависим. Той влиза във взаимодействие със средата съблазнявайки, в опит да подсили своят слаб Аз, който е изключително зависим от одобрение. За него е важно да изглежда и как ще бъде оценен.

Булимията се развива като психопатология при този характер, когато той замести своя обект на контрол от другия към храната.

Храната му помага да подтисне своят страх от изоставяне, тъй като храната не изоставя, тя е на разположение винаги. Той изпитва амбивалентност по отношенията на храната – от една страна е желанието да контролира и чрез поемане на храна да намали своята тревога от изоставяне, от друга идва отказ от сливане с храната и отхвърляне на храната.

Ригиден характер

Ригидният характер, макар и хармонично преминал пътя от появата на потребността до осъществяване на опита, се блокира във фазата на края на опита, преди да може да се отпусне и да изживее удоволствието. Страхът да не бъде манипулиран не му позволява да достигне дистенция. В психодинамичен план ригидният характер не си позволява да бъде завладян от емоции и чувства, поради прекомерно недоверие към Ти и средата и страх да не бъде използван и „хванат в клопка“. Ригидността е синоним на съмнение, амбивалентност, натрапчиви мисли.

Затлъстялите от хиперфагия се хранят не защото са гладни за храна, а защото изпитват глад за любов. Когато не получават така необходимата им любов или не получават достатъчно, заместват тази липса с храна, която е винаги на разположение. За да преодолеят своята несигурност, те търсят закрила в храната.

Те се опитват да преодолеят своето недоверие в другия, като задържат в себе си храната и си създават илюзията, че така няма да бъдат наранени и изоставени. Невротичното хранително разстройство се вкоренява в личността и повлиява на свой ред всички отношения – със собствения Аз и със средата. Отричането на женствеността и на женската сексуалност е тясно свързана с отказ от красотата – да бъде хубава,  женствена. Ако привлече към себе си, след това трябва да може да поддържа връзка, което е заплаха и отново засилва страха от изоставяне.

В характера на всички анорексички, булимички и хиперфагички се таи гняв, който не е бил изразен когато обстановката и била “отхвърляща” или пък “подтискаща” в следствие на тревога от изоставяне. Този гняв покрива все още силни усещания на тревожност и страх, но болните все още не могат да изживеят и изразят. Отношенията с родителите и близките са пропити с този гняв, който се превръща в садизъм или орален садизъм.

Семействата на всички засегнати от психогенни хранителни разстройства от своя страна не осъзнават своята нужда от тази болест също. Те вместо да разрешат патологичната семейна среда, оставят проблемите на средата само върху болната.

Началото на заболяването често не може да се определи точно. С оглед на широко разпространените сред младите момичета и жени грижи за теглото, стройната фигура и диетите, това не е изненадващо. Обаче при засегнатите тези теми придобиват нарастващо екзистенциално значение. Занемарявайки все повече жизнени сфери, те се занимават изключително с хранене, броене на калории и стратегии за избягване на наддаването. Въпреки силно измършавялата си фигура те твърдят, че се чувстват добре и са работоспособни. До последно се стремят към отлични резултати в училище, университети или професията. Социалните контакти се ограничават. Често се общува само със семейството, най-добрата приятелка или – ако има такъв – с партньора.

Хранителното поведение на засегнатите се характеризира с “ограничаване”. Представата за “правилното” хранене е взаимствана от едностранчиви информации, предимно статии от дамски списания, и е силно изопачена. Ако по-рано сред “забранените” храни са били само захарта и въглехидратите (шоколад, сладкиши, ядки и други), сега от менюто се премахва “всичко, от което се надебелява”, без да се пропускат “скритите мазнини”.

Позволено е само онова, което е “леко и естествено”, главно салата. На масата пациентките правят впечатление с бавното си хранене, ако не предпочетат изобщо да отбягват общите трапези. Храната се сортира в чинията и се дъвче педантично.

Пие се много вода и се яде голямо количество салата, за да се напълни стомаха и да се потисне чувството за глад.

За да избегнат повишаването на теглото част от пациентките прилагат допълнителни стратегии: наред с пристъпите на “вълчи глад” характерно за булимичния тип на анорексията е предизвиканото повръщане и в някои случаи приемането на пургативи. Освен общото безпокойство (“никога не стой седнал, когато можеш да стоиш прав, никога не стой прав, когато можеш да вървиш, никога недей да вървиш, когато можеш да тичаш”) нерядко се практикува много активно спорт с цел да се повиши изгарянето на калории. Настроението на засегнатите, които и на този етап не се чувстват болни, е доста потиснато, дисфорично, депресивно. Има опасност личният лекар да постави диагнозата депресия и да започне лечение, което ще е потенциално неуспешно. Анорексията типично се явява при момичетата през или скоро след пубертета, но началото може да бъде преди появата на менструация или по-късно в периода на зрелостта.

Заболяването по-рядко се среща при лица от мъжки пол. Момичета с анорексия или булимия се самоизолират и странят от другите, а чувството за вина се редува с депресивни състояния.

Особености на анорексията през пубертета

Развилата анорексия девойка по свой особен начин се про­тивопоставя на родителите си.

За нея обичайното за юно­шеството оспорване на всичко (някои такива девойки вече са били трудни бебета, други създават проблеми през пу­бертета си) не е достатъчно и тя директно заплашва роди­телите си, че ще умре, ако нищо не се промени. Анорексичката вече не може да понася отношенията, ко­ито поддържа с близките си и които често се основават на откровен шантаж: „Щастливи сме само ако и ти си щастлива.“ Родителите нерядко са направили „всичко“ за дъщеря си, което обяснява по-честата проява на въпросния симп­том в заможните среди, където за децата „се прави повече“.

Но всяко превърнало се в единствен „обект“ за родителите си дете сигнализира по свой начин дискомфорта си и отказва да продължи нататък, ако не му бъде върната свободата. Тъй като не яде нищо, анорексичката отслабва дотолко­ва, че действително става почти невидима: ръцете и крака­та й са като клечки, тялото й е плоско и безформено като на дете и всичко това е прикрито под широки, удивително безполови дрехи, момичето довежда до отчаяние всички около нея. Те толкова „биха искали“ да изглежда другояче…

Докато пренебрегва и направо малтретира своето запаз­ващо детската си форма тяло, цялото либидо (енергия за живот) на анорексичката се натрупва в главата й. Тя става изключително интелигентна, първенец е в класа си, но се чувства отчайващо самотна в битка, която сякаш никой не разбира. С изключение може би на някой психоаналитик, когото посещава скришом от близките си и на когото бър­зо разкрива, че е притисната между своето желание да жи­вее и ТЯХНОТО. Тя ще бъде спасена, когато разбере, че не в това се състои свободата и че дори смъртта няма ис­тински да й принадлежи, тъй като ще я е избрала само зара­ди ТЯХ. Като напълно безпристрастен слушател, който не проявава никакво видимо желание да я види изцелена, тера­певтът пръв ще й позволи да излезе на открито и постепен­но да събере парчетата от своята пожертвана на родител­ското желание младост.

Значи анорексията в крайна сметка представлява преекспониран отказ на дъщерята да се подчини на също толкова прекалените изисквания на родителите?

Да, може да се заключи, че е така, както и да се каже, че най-добрият родител не е този, който очаква това или оно­ва от детето си, а който сам изживява собствените си жела­ния и не изпитва потребност да ги осъществява непременно чрез дъщеря си или сина си. Като оставим настрана случаи­те на анорексия, всички ние можем да цитираме много при­мери на момиченца, които навлизат в пубертета с вече дос­та накърнена свобода и с чувството, че не могат „да избя­гат“ от проклятието да бъдат такива, каквито ги иска майка им. Колко са момиченцата, които „понасят“ пубертета си, вместо да му се радват?

Прекаленото подчинение на май­ката ги кара да изживяват юношеството си като задължи­телен, „срамен“ преход, а не като овладяване на собствена­та идентичност. И те ще продължат да „понасят“ живота от първата менструация до последния полов акт!

Прекомерно склонните да дадат „всич­ко“ на детето си родители са станали неспособни да проявяват своя авторитет, без да изпитват чувство за вина. А деца­та, които са слушали родителите си – „те искат така“, и са били напълно задоволени материално – „те сами ми го да­ват“, са престанали да искат каквото и да било.

Сформирали са познатите ни батальони от слаби ученици, които, колкото и странно да ни звучи, изглеждат „добри деца“ в очите на преданите родители, понеже не са могли дори да им се противопоставят, а просто са „приемали“ волята им. Склонността към насилие у някои юноши често е плод на неспособността им да се противопоставят на родители, които са готови на всякакви отстъпки, за да не влязат в конфликт. Още когато е било съвсем малко, бебето е по­чувствало, че родителите му биха направили всичко, за да избегнат неговата агресивност. Затова през юношеските го­дини тази дълго изтласквана агресивност намира израз извън семейството.

 

 

 

therapycenter.bg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Използвана литература:

1. “Детска психопатология” – Доц. д-р Н. Маджирова. Пловдив, 2004 г.
2. “Детските комплекси” – Доц. д-р Н. Маджирова. Пловдив, “Полиграфия” 1996 г.
3. Деларош, П., „Проблеми на юношеството“. Изд. „Център за психосоциална подкрепа“, София, 2011
4. Бояджиева, С., „Психични разстройства на храненето. Анорексия и булимия”, 2015
5. Хилерт, А., У. Кунц. „Нарушения на храненето“. Изд. „ЛИК“, София, 2001
6. Пенчева, С. Когнитивна невропсихология. Изд. “Веда Словена – ЖГ”, София, 2000
7. Енциклопедия по психология. Изд. „Наука и изкуство“, София, 1998
8. Кречмер, Е. „Клинична психология“. София, 1996
9. Оливие, Кр. „Евини дъщери“, Изд. „ЛИК“, София, 2000