Как да общуваме с децата

Умението да се разговаря с децата е особено изкуство със собствени правила и значения. Децата рядко биват наивни, когато общуват. Посланията им са често закодирани и този код изисква дешифриране.

Безрезултатни диалози: Поученията и критиките създават дистанция и огорчение

Родителите, които се стараят да вливат ум и разум, скоро откриват колко изтощително е това. Както казва една майка: “До посиняване се мъча да му обяснявам нещо, но той не ме чува. Чува само когато кресна”. Децата често се съпротивляват на диалозите с родителите си. Те мразят да бъдат поучавани, да им се четат лекции и да ги критикуват. Според тях родителите им говорят прекалено много. Ако някой отстрани се заслуша в разговор между родител и дете, с изненада ще забележи колко малко единият слуша другия.

Разговорът звучи като два монолога, единият съставен от критики и нареждания, а другия – от отричане и умоляване. Трагедията на тази комуникация се състои не в липсата на любов, а в липсата на уважение; не в недостига на интелигентност, а в недостига на умения.

Нашият всекидневен език не е достатъчно адекватен, за да общуваме пълноценно с децата си. За да достигнем до детето и да намалим родителското си раздразнение, имаме нужда от специални умения да разговаряме с тях.

Комуникация с цел връзка: Отговаряйте на чувствата на децата, а не на тяхното поведение

Общуването с децата трябва да се крепи на уважение и умения. То изисква:

а) посланието да щади както детското, така и родителското самоуважение;

б) изискванията, с които засвидетелстваме разбиране, да предхождат изказванията, с които даваме съвети или нареждания.

Когато децата са във вихъра на силна емоция, те не могат да слушат никого. Те не могат да приемат съвети или конструктивна критика. Те искат ние да разберем какво се случва в главите им, какво чувстват точно в този момент. Нещо повече – искат да бъдат разбрани, без да разкриват напълно онова, което преживяват. Това е игра, в която те разкриват само малко от онова, което чувстват. За останалото ние трябва да се досетим сами.

Принципите на разговора: Разбиране и съчувствие

Когато детето разказва или разпитва за някаква случка, обикновено най-добрият подход е да откликнете не на самата случка, а на отношението, вложено в разказа.

Зад много детски въпроси се крие желанието за потвърждение и подкрепа. Най-добрият отговор на подобни въпроси е да потвърдим неизменността на нашите отношения.

Когато едно дете разказва случка, понякога е полезно да отразим не събитието само по себе си, а чувствата, които то е породило.

Когато детето се прибере в къщи с куп оплаквания от приятел, от учител или от живота, най-добре е да откликнем на тона на чувствата, вместо валидността на интерпретацията.

Когато децата разберат че техните чувства са нормални и са присъщи на всички хора, това им носи огромно облекчение. Няма по-добър начин да им помогнете да го осъзнаят от това, да им покажете, че ги разбирате. Когато едно дете каже нещо за себе си, обикновено най-добрият подход не е да се съгласим или да го отхвърлим, а с конкретни стъпки да покажем на детето разбиране, което надхвърля първоначалните му очаквания.

Когато едно дете заяви: “Не ми върви по математика”, няма да бъде от съществена полза да му кажем: “Вярно, хич не те бива с числата”. Няма полза да опровергаваме мнението му или да му пробутваме евтиния съвет: “Ако залягаше повече над уроците, щеше да ти върви повече”. Такъв дежурен отговор само ще накърни неговото самочувствие, а поученията ще разклатят самоувереността му. Изказването: “Не ме бива по математика” може да се приеме със сериозност и разбиране.

• Математиката не е лесна.
• Някои задачи са много трудни за решаване.
• Като критикуват, учителите никак не ти помагат.
• Математиката те кара да се чувстваш глупак.
• Бас държа, че нямаш търпение да свърши часът.
• Когато часът свърши, си отдъхваш.
• Когато те изпитват, сигурно ти е още по-тежко.
• Сигурно много се страхуваш да не сбъркаш.
• Сигурно много се тревожиш какво ще кажем ние.
• Сигурно много се страхуваш, че ни разочароваш.
• Ние знаем, че някои предмети са много трудни.
• Вярваме, че ще се стараеш колкото можеш.

Когато едно дете изразява негативна оценка за себе си, нашите възражения и протести няма да му помогнат кой знае колко. Те довеждат само до още по-категорични твърдения в същия дух. Най-добрата помощ, която можем да предложим, е да му покажем, че не само разбираме как се чувства, но и знаем какви са конкретните прояви на това чувство.

Рибите плуват, птиците летят, а хората чувстват:

Смесени чувства и смесени сигнали

Децата ни обичат и едновременно с това негодуват срещу нас. Те изпитват двойствени чувства към родителите си, към учителите си и към възрастни, които имат власт върху тях. Родителите трудно приемат амбивалентността като явление в живота. Те не я приемат в самите себе си и не могат да я търпят у децата си. Те мислят, че има нещо принципно погрешно в това, да изпитваш противоречиви чувства към хората, особено към членове на семейството. Можем да се научим да приемаме съществуването на двояки чувства както у нас самите, така и у нашите деца. За да избегнем излишните конфликти, децата трябва да знаят, че такива чувства са нормални и естествени.

Когато познаваме добре човешката природа, ние непременно отчитаме вероятността там, където има любов, да има и малко омраза, където има възхищение, да има и малко завист, където има преданост, да има и малко враждебност, където има успех, да има също и тревога.

Изисква се голяма мъдрост да осъзнаем, че всички чувства имат право на живот: и положителните, и отрицателните, и амбивалентните.

Да направим подобна концепция наше вътрешно убеждение никак не е лесно. Възпитанието е нашето детство, а и нагласата ни като възрастни хора ни предразполагат към точно противоположния възглед. Учили са ни, че негативните чувства са “лоши” и не трябва да ги изпитваме или би следвало да се срамуваме от тях. Новия подход казва, че само реалните действия могат да бъдат осъждани, докато “лошите” или “добрите” помисли” не могат. Само поведението може да бъде осъждано или коментирано: чувствата и цензурирането на помислите упражняват насилие и над личната свобода, и над душевното здраве.

Емоциите са част от нашето генетично наследство.

Рибите плуват, птиците летят, а хората чувстват.

Понякога сме щастливи, друг път – не. Но понякога сме сигурни, че чувстваме гняв или страх, тъга или радост, алчност или вина, въодушевление или презрение, задоволство или отвращение. Въпреки че не сме свободни да избираме между емоциите, които възникват у нас, все пак сме свободни да изберем как и кога да ги изразим, стига да знаем какви са те. Това е същността на проблема. Възпитанието на много хора не включва познание за природата на техните чувства. Когато са изпитвали омраза, са им казвали, че изпитват само неприязън. Когато са се страхували, някой им е казал, че няма от какво да се страхуват. Когато са чувствали болка, някой ги е съветвал да бъдат смели и да се усмихват. Много от нас са научени да се преструват на щастливи, когато не са.

С какво да заменим умението си да се преструваме. С истина. Възпитанието на чувствата може да помогне на децата да разберат какво усещат. По-важно за едно дете е да знае какво чувства, отколкото защо го чувства. Когато детето знае ясно какви са неговите чувства, вероятността да се усеща “напълно объркано” е много по-малка.

Отразяване на емоциите:

Когато отразяваме като в огледало чувствата на децата, ние им помагаме да разберат как се чувстват

 Децата научават как изглеждат физически, когато видят отражението си в огледалото. А какъв е техният емоционален образ разбират, когато видят отразени своите чувства. Ролята на огледалото е да ни покаже какъв е нашият образ, без да ни украсява и без да ни загрозява. Ние не искаме от огледалото да ни каже: “Изглеждаш ужасно. Очите ти са кръвясали, а лицето ти е подпухнало. На нищо не приличаш. Я вземи се погрижи за себе си”. След няколко изявления на едно такова вълшебно огледало, ние ще го избягваме като чума. От огледалото ние очакваме отражение, а не поучения. Може би образът, който виждаме, няма да ни хареса. Въпреки това обаче бихме предпочели сами да изберем какви козметични мерки ще предприемем.

По-подобен начин ролята на емоционалното огледало е да отрази чувствата такива каквито са, без да ги изкривява.

• Явно си много ядосан.
• Явно много го мразиш.
• Явно си отвратен от цялата ситуация.

За детето което изпитва подобни чувства, тези твърдения ще бъдат много полезни. Те показват ясно какви са неговите чувства. Яснотата на отражението, била тя в реалното, или в емоционалното огледало, ни предоставя възможност да се поправим или променим по собствено желание. Като възрастни ние също се чувстваме наранени, ядосани, уплашени или тъжни. В мигове на силна емоция няма нищо по успокояващо и полезно от друг човек, който ни слуша и ни разбира. Това, което се отнася за възрастните, се отнася също и за децата. Внимателното общуване с тях замества критицизма, поученията или съветите с лечебния балсам на човешкото разбиране. Когато едно дете е разстроено, уплашено, объркано или тъжно, естествения ни подтик е да дадем присъда или съвет. Това съдържа ясно, макар и неумишлено  послание: “Ти си прекалено глупав/а и не знаеш какво да правиш”. Така върху първоначалната болка ние наслагваме и допълнителна обида.

Има по-добър начин. Когато отделяме време и внимание, за да разберем детето си, ние изпращаме съвсем различно послание: “Ти си важен за мен. Искам да разбера твоите чувства”. А зад това жизненоважно послание стои друго твърдение: “Когато се успокоиш, ще намериш най-доброто разрешение”.

По-добре е да напътствате детето, отколкото да го критикувате

Критиките и оценъчните похвали да двете страни на една и съща монета. И двете са вид присъда. Когато критикуват, родителите атакуват директно личните качества на децата си и техният характер. При напътствието трябва да се посочва проблема и вероятното му решение. Не бива да се изказват никакви твърдения за самото дете. Родителската критика не е полезна. Тя предизвиква гняв и враждебност. Дори по-лошо, децата, които са критикувани редовно, се научават да презират себе си и останалите. Научават се да се съмняват в собствената си стойност и омаловажават значението на околните. Научават се да се отнасят към хората с подозрение и да очакват несполуки.

Обидните епитети навреждат на нашите деца

Обидните епитети, също както отровните стрели, не бива да се използват срещу децата. Децата реагират душевно и физически. В тях се поражда негодувание, гняв и омраза. Проявява се нежелателно поведение и тревожни симптоми. Словесните атаки пораждат верига от реакции, които карат и родителите, и децата да се чувстват нещастни. Когато едно дете често чува от родителите си и от учителите си, че е глупаво, то започва да вярва в това. Започва да се възприема като глупаво. След това се отказва да полага интелектуални усилия, защото смята, че като отбягва състезания и съревнования, няма да попада в смешни положения. То се чувства по-сигурно, когато не се опитва да постига каквото и да е било. Девиз на живота му става: “Няма да се опитвам, за да не се проваля”.

Думите притежават мощта да изграждат характера на децата ни и да дават сили, както и да им вдъхват страх и несигурност.

Когато забелязваме и оценяваме усилията на децата си, те растат с надежда и увереност. И обратното, когато оценяваме самото дете, ние предизвикваме у него тревога и съпротива. Може би е очевидно, че отрицателните етикети (“мързеливец”, “глупав”, “лош”) са вредни за децата, но може би ще се изненадаме, че дори положителните етикети (“добър”, “отличен”, “най-добър”) могат да имат лоши последици.

Важно е да бъдем добронамерени към децата и да ги окуражаваме. Да оценяваме усилията им и да изразяваме признание към техните постижения (“Ти работи много усърдно”, “Благодаря че ми помогна”), но да не даваме характеристики и оценки на самото дете. Когато възникне проблем, да търсим решение, без да обвиняваме и критикуваме, дори неизбежния гняв може да се изразява без лепене на етикети или отправяне на обвинения. Зад всички тези умения за изпълнено с внимание и съпричастие общуване с децата да стои дълбокото ни уважение към тях.

Литература:

• Гинът, Х. „Детето и ние“., Изд. „Изток-Запад“, София, 2007;