Ревността при децата

За разлика от своите родители, децата не поставят под въпрос съществуването на ревност в семейството. Те отдавна знаят силата и значението й. Независимо от това колко старателно са били подготвени, появата на новото бебе причинява ревност и болка. Никакви обяснения не могат да подготвят примадоната за това, че вече трябва да споделя светлините на рампата с изгряващата звезда.

Ревността, завистта и съперничеството неизбежно ще се появят.

Появата на второто дете причинява първостепенна криза в живота на всяко малко дете, чиито космически орбити внезапно са се променили и което сега се нуждае от помощ, за да се ориентира и да се справи с навигацията на живота си. За да бъдем истински полезни на детето и да му помогнем, вместо да бъдем просто сантиментални, трябва да знаем точно какви са неговите чувства.

Когато съобщаваме радостното събитие на детето, най-добре да избягваме дългите обяснения и фалшифицирането на причините, като например: “Мама и татко толкова много те обичат и ти си толкова чудесен, че решиха да си имат още едно детенце точно като тебе. Ти ще обичаш новото бебе. То ще бъде и твое. И винаги ще имаш с кого да си играеш.”

Това обяснение не звучи нито честно, нито убедително. По-логично би било детето да си каже: “Ами щом толкова ме обичат, тогава защо им е притрябвало друго дете? Аз не съм достатъчно добър, значи искат да ме заменят”.

Как би се почувствала която и да било съпруга, ако мъжът й един ден дойде и й съобщи: “Скъпа, аз толкова много те обичам и ти си толкова чудесна, че реших да си доведа още една жена да живее с нас. Тя ще ти помага в домакинството и ти повече няма да се чувстваш самотна, докато аз съм на работа. В края на краищата, имам достатъчно любов и за две жени”.

Тя ще се пита защо не е достатъчна и защо той си мисли, че на нея ще й е приятно да споделя любовта на съпруга си с друга жена. По-вероятно е да се почувства пренебрегната и да ревнува.

Болезнено е да делиш любовта на родителе си или на съпруга си.

Според опита на детето да споделяш значи да получаваш по-малко, както например когато делиш ябълка или дъвка. Перспективата да делиш любовта на родителите си е достатъчно тревожна, но нашето очакване, че детето ще се зарадва на новия член на семейството, е извън всякаква логика.

Бременността може да се съобщи на детето без много фанфари и тържественост. Достатъчно е да кажем: “Ще имаме ново бебе вкъщи”. Независимо от непосредствената реакция на детето, ние знаем, че съществуват много незададени въпроси в главите им, много скрити тревоги в сърцата им. За щастие като родители ние сме в силна позиция да им окажем помощ, за да преминат през този тежък кризесен момент.

Нищо не можем да промени факта, че новото бебе е заплаха за сигурността на детето.

За първородното дете е заплаха и за неговата уникалност. Особено болезнено е за първородното дете, което никога не е делило родителите си с някой друг. То досега е било единствено и неповторимо в очите им, а ето сега новото бебе обявява края на престоя му в райската градина.

Въпреки всичко обаче дали характерът на детето ще се развие след преодоляната криза, или ще се деформира под въздействие на стреса и напрежението, зависи най-вече от родителските умения и мъдрост.

Когато децата потискат ревността си, тя се проявява маскирана и по странични пътища. Така, когато децата изпитват неприязън към братчето или сестричката си, но им е забранено да дават гласност на чувствата си, може да сънуват, че бутат по-малкото дете от десетия етаж например. Кошмарите са езикът, на който детето казва онова, което не смее да каже с думи. По-добре за децата е да изразяват ревността и гнева си с думи, отколкото с кошмарни сънища.

Някои деца проявяват ревността си с кашлица и обриви по тялото, не с думи. Други подмокрят завивките, изразявайки с един орган това, което би трябвало да изразят чрез друг. Някои стават деструктивни: чупят разни неща, вместо да изразяват гласно негодуванието си. Някои деца си хапят устните и си скубят косите като заместител на това, което искат да направят на братчето или сестричката си. Всички тези деца имат нужда да изразяват чувствата си с думи, вместо със симптоми. Родителите са в ключова позиция да помогнат на децата си да освободят емоциите си.

Ревността има много лица

За да не поемат излишни рискове, родителите трябва да приемат, че ревността съществува у децата им, дори и да е невидима за нетренираното око. Ревността има много лица и много маски. Тя може да се проявява в постоянно съперничество, но и в отбягване на всякакво съперничество, в показна общителност или в скромна плахост, в безразсъдна щедрост или в безогледна алчност. Горчивите плодове на ревността, която не е била преодоляна в детството, могат да се видят навсякъде около нас – това са хора, които непрекъснато се състезават с колите си по магистралите, не могат да загъбят един гейм на тенис с достойнство, винаги са готови да заложат живота си и всичко останало, за да докажат, че са прави за нещо си, или искат да дават винаги повече от другите, дори повече, отколкоъо могат да си позволят. Можем да я видим и у хора, които се отказват от всички състезания, у хора, които се чувстват победени, преди още състезанието да е започнало, които са винаги готови да се изтеглят на заден план и няма да се застъпят дори за законните си права.

По този начин съперничеството между братя и сестри се отразява върху живота и развитието на детето повече, отколкото могат да допуснат родителите. Ревността може да остави дълбок отпечатък върху личността и да деформира характера. Може да се превърне трагичната тема на един объркан живот.

Източници на ревността

Ревността се корени в инфантилното желание на детето да бъде единственото “любимо дете” на своите родители. Това желание е толкова собственическо, че не търпи никакво съперничество. Когато се появи сестричка или братче, детето се бори с него за изключителната любов и на двамата си родители. Съревнованието може да е явно или скрито, в зависимост от отношението на родителите към ревността.  Някои родители толкова се ядосват от проявите на ревност, че наказват всеки явен знак за нещо подобно, други родители правят какви ли не салта, за да избегнат поводите за ревност. Те се опитват да убедят децата си, че всички те са обичани по равно и следователно нямат причини да ревнуват. Подаръци, похвали, ваканции, грижи, дрехи и храна са пресметнати и разделени напълно по равно. И все пак нито единият от тези два подхода не премахва завистта. Нито равното по сила наказание, нито равните по сила похвали не премахват желанието да бъдеш обичан повече от другия.

Как да се справяме с ревността: думи и постъпки, които имат въздействие

 В нормалните условия разликите във възрастта и пола могат да предизвикат ревност между брат и сестра. На по-големият брат му завиждат, защото има повече привилегии и по-голяма независимост. На бебето му завиждат, защото за него се полагат повече грижи.  Момичето завижда на брат си, защото й се струва, че той има по-голяма свобода. Момчето завижда на сестра си, защото му се струва, че тя получава повече внимание. Опасността се появява, когато родителите отдават повече значение на разликите в пола, отколкото е необходимо.

Предпочетеното дете често се превръща в жертва, когато родителите го засипват с подаръци и знаци на внимание. Тези родители не само че не криели предпочитанието си към дългоочакваната дъщеричка, след няколко момчета, но освен това настоявали по-големите момчета да се грижат за нея. Обвинявайки сестра си, вместо родителите си, за предпочитанията, които са демонстрирали към нея, момчетата превръщат живота на сестра си в ад. За съжаление, непреодоляната ревност на братята й не само отровила детството им, но ги лишила също така от нормални отношения със сестра им в зряла възраст.

Когато родителите предпочитат безпомощността на бебето пред самостоятелността на по-голямото дете, или обратното, това само ще засили ревността. Същото важи и за случаите, в които детето е предпочитано заради пола, външния вид, интелигентността, артистични заложби или социални умения.

Природните дарби действително предизвикват завист, но именно надценяването им от страна на родителите е това, което подклажда ревността между децата.

Това не означава, че отношението ни трябва да е еднакво към по-големите и към по-малките деца. Напротив, с възрастта привилегиите трябва да се увеличават, а също и отговорностите.

По-малкото дете може да завижда на привилегиите на по-голямото. Можем да помогнем на детето да се справи с чувствата си не като му обясняваме фактите, а като покажем, че разбираме чувствата му:

Искаш и ти да можеш да оставаш до късно.

Искаш да си по-голям.

Иска ти се да не си на шест, а на девет.

Разбирам те, но твоето време за лягане е сега.

Родителите сами могат да раздухват ревността между децата си, като изискват едното дете да прави жертви в името на другото: “Бебето има нужда от твоето детско креватче”. “Съжалявам. Не можем да ти купим нови кънки тази година. Заради бебето, трябва да ограничим разходите”.

Опасността е, че детето може да се почувства лишено не само от желаните предмети, но и от нежност и внимание. Затова такива неприятни съобщения трябва да бъдат поднесени с много нежност.

Онези родители, които искат да бъдат абсолютно справедливи към всяко дете, често стигат дотам, че са бесни на всичките деца. Нищо не е с толкова лоши последствия, колкото изчисленията до грам справедливост. Когато една майка не смее да даде по-голяма ябълка или по-силна прегръдка на едно от децата си от страх да не се обиди другото, животът става непоносим. Усилието, което изисква отмерването било на любов, било на нещо друго, което даваме на децата си, може да умори и да ядоса дори най-търпеливия човек.

Децата не искат равни дялове любов. Децата имат нужда от уникална любов, не от любов в униформа.

Ние не обичаме всичките си деца по един и същи начин и няма нужда да се преструваме, че е така. Ние обичаме всяко дете по уникален начин и няма защо да полагаме толкова тежки усилия, за да компенсираме разликите. Колкото сме по-бдителни срещу всякаква евентуална дискриминация, толкова по-нащрек са и децата за всякакви прояви на различно отношение.

Нека не затъваме в безкрайни спорове колко са справедливи или несправедливи нашите решения. И най-вече, нека никога да не позволяваме някой да ни принуждава да разпределяме на части и да режем на порции любовта си в името на справедливост.

Всяко от децата ви трябва да усеща колко неповторима е вашата връзка с него, не колко справедливо е разпределена между него и другите. Когато прекараме няколко минути или няколко часа с едно от децата си, нека да сме изцяло с това дете. За това време нека детето да има чувството, че е единствено. Когато сме навън с едно от децата ни, нека не мислим твърде много за останалите, няма нужда да говорим за тях или да им купуваме подаръци. За този момент нашето внимание не трябва да разпределя.

Когато приемем желанието на детето да има цялата ни любов, то се успокоява. Когато това желание е разбрано

Литература:

• Гинът, Х., Гинът, А., Годард, Х. „Детето и ние“. Изд. „Изток-Запад“, София, 2007;