АГРЕСИЯТА ПРИ ДЕЦАТА

АГРЕСИЯТА ПРИ ДЕЦАТА

Проблемът за агресията е едно от явленията, за които се дискутира с нарастващ интерес, тъй като отвсякъде ни заливат с новини за случаи, от които неизменна част е агресията. В речниците по психология понятието „агресивност” е обяснено: „социално обусловено качество на личността и поведението, което се характеризира с използването на сила, с цел да се нанесат повреди на хора или предмети”.

През последните години агресията присъства все по-често и в поведението на децата, което ни кара да търсим все повече и различни начини за нейното преодоляване.

Много са авторите, които дават обяснение за агресията у хората и това в никакъв случай не е скорошен проблем. Началото поставя д-р Зигмунд Фройд с неговата теория за наличие на агресивност у индивида под формата на саморазрушителност, т.е. агресивност, обърната навътре. Тя обаче е следствие на обектна агресивност.

Процесът започва още в детството, когато Свръх-Азът се формира въз основа на идентификация с бащата, със страха от него, превърнат несъзнателно в съвест. Така че, колкото човек намалява агресивността, насочена навън, толкова тя се увеличава в Свръх-Аза, насочена към Аз-а.

Това е само началото на опитите да се обясни и разгадае агресията, разбира се. Какво явление е агресията?

Агресията означава да нараниш някого с действия или думи.

Тази жестокост понякога може да завърши фатално с убийство или дори самоубийство. При младите хора – юноши и девойки, хормоналното равновесие е в процес на регулиране и ако се получи дисбаланс, той „избива“ в поведението им. Това е една от причините децата в пубертета да са трудно разбираеми. Агресията не е случайна изява, една от причините за нея е отхвърлянето на даден човек. Децата често са свидетели на нетолерантност, на застрашително поведение, а за съжаление, това поведение се заучава и копира от тях. Защото претърпелият нечия агресия след време ще отреагира също с агресия, на друго място и спрямо друг човек. И така се получава верига в цялото общество. Както знаем, агресивността води началото си с появата на човечеството. Агресивността винаги е съществувала в природата, но в степен, която е необходима за оцеляването на даден човешки или животински индивид.

В умерени количества тя е допустима – за оцеляване, защита, преодоляване на нападение. Но когато надвиши границите си на проявление, агресията става опасна. Агресивността се характеризира с използването на сила с цел да се нанесат повреди на хора или предмети, т.е. агресивността се проявява в ситуации на силен афект.

В тесен смисъл агресивността е войнствен характер на човека. Или иначе казано науката определя по този начин агресивността. А как я определят, разбират и оценяват подрастващите? Разбират ли пълния смисъл на това понятие, сложността и опасността, когато проявяват агресия? Тези поредици от въпроси вълнуват цялото общество, търсейки отговора на това анормално налагане в цялостното поведение на децата. Поведение, което, за съжаление, се превръща в съвсем нормален начин на живот. Агресията до такава степен се е вкоренила в живота на децата, че за тях е съвсем нормално да наругаят, да се сбият, да се противопоставят на по-възрастни от тях, дори и да посегнат на учителя си. Тъй като това е само едната част от проблема, който ще разгледаме, нека се запознаем и с другата-проблемът за емоционалната интелигентност при ученици, а по-точно – как си взаимодействат агресията и емоционалната интелигентност.

Идеята за емоционалната интелигентност (ЕИ) се появява още в ранните трудове на Дарвин във връзка със значението на изразяването на емоциите за оцеляването и за адаптацията. Какво представлява ЕИ?

Това е умението да не се страхуваме от емоциите си и да не ги потискаме, а напротив – да ги използваме и приемаме като нормална част от живота си. Това е възможно само ако добре познаваме себе си, разбираме правилно нашите чувства и тези на другите хора. Способността да се предвидят и повлияят чувствата на околните е едно от най-важните умения за всяка съзнателна личност. Още в детската градина и в училище детето се нуждае от екстровертната си интелигентност, за да „убеди” другарчетата си, че е „достойно” за тяхната компания. След време са нужни конкретни умения и вътрешно усещане за изграждането на приятелства, за първата любов и т.н. За света на възрастните усещането на правилната реплика или реакция в конкретна ситуация е определящо за начина на живот.

Ако не разбираш и не умееш да контролираш собствените си емоции, е трудно да си част от живота – не можеш да действаш, а само реагираш на случващото се.

Всъщност емоционалната интелигентност се отразява много повече на намирането на работа и радостта от живота, отколкото традиционната интелигентност.

Един от най-ефективните начини съзнанието да овладее емоциите е да ги „облече” в думи. Колкото и различни подходи да намерим за себе си, думите дават най-голяма свобода и гъвкавост в изразяване и успокояване на емоциите ни, в това число и някои от най-сложните, като ревност, разочарование, копнеж.

Не по-малко важно от разбирането на собствените емоции е „регистрирането” и на чуждите емоции. За малкото дете изглежда наистина трудно да обърне внимание на друг, при условие, че още не познава и владее себе си. Инстинктите обаче са нещо ненадминато – всъщност се научаваме да усещаме хората около себе си много по-рано, отколкото успяваме да опознаем себе си. Дори в началото на осъзнаването си личността по-скоро се проявява като следствие на околните чувства и настроения и едва по-късно започва да отчита и да проявява собствените си намерения и вълнения. Прост пример са реакциите на новороденото – те почти винаги са огледален образ на нашето състояние и настроение. Това се случва още на неосъзнато ниво.

След деветия месец бебето вече има значително по-сложно съзнание и може наистина да чете по лицето на майка си, разбирайки дали тя е ядосана, тревожна, щастлива или тъжна, заинтригувана или отегчена, и реагира в съответствие с това.

Способността да предвиди каква ще е реакцията на околните и да избере поведение, което ще доведе желана (контролирана) реакция, започва да се развива след втората годинка. Поради ред причини връзката между агресията и ЕИ при децата е толкова важна. Биха ли довели по-високите нива на ЕИ до по-ниски нива на агресия при децата или високите нива на агресия водят до ниски нива на ЕИ?

Съществуват много и различни дефинирания, които конкретизират и анализират проблема за агресията. Агресията е: „Всяка форма на поведение, вследствие на която е налице оскърбление, обида или нанесена вреда на друго лице, което не желае и не е демонстрирало подобно поведение”.

Класическото определение за агресия е : ”Специфична форма на поведение, която се изразява в демонстрация на неприязън, а често и на груба сила спрямо другите с намерение да им се причини вреда, болка или и двете едновременно. Агресията се разглежда като деструктивно поведение. То може да бъде обида, присмех, ирония, дори и убийство”. От тези две определения достигаме до извода, че агресията е поведение, което води до посегателство върху личността. „Насилието е всяко действие, което наранява хора или поврежда имущество”. Агресията и насилието са взаимосвързани.

Резултатът и от двете е явен – „оскверняване” на личността независимо от това дали формата й е физическа или психическа. И двете започват неочаквано и водят до психически упадък на Аз-а. Друго общо между агресията и поведението е това, че и двете са един вид изливане на собствения гняв върху околните. Колко видове агресия познаваме? Агресията може да бъде пряка /физическа/ и непряка, вербална, насочена към себе си и към околните. Науката разглежда 3 основни типа теории за агресивността. Първият тип са инстинктните теории. Те разглеждат човека като агресивен по природа.

Смятат, че агресията е вроден биологичен механизъм, който определя до голяма степен постъпките и цялостното поведение на индивида (според Фройд).

Вторият тип е теорията за фрустрацията

Тя обяснява агресивността като следствие от несъответствието (разминаването) между субективно изградените нагласи (очаквания) у човека и реалностите от обективната действителност, което води до невъзможността да се постигне силно желаната цел. Фрустрацията води до дезорганизиране на мисленето.

Долaр и Милър твърдят, че – когато се появи състояние на отчуждение, детето реагира агресивно.

Третият тип е теорията за научаване на агресивност. Според тази теория агресивността може да бъде усвоена по пътя на подражанието и да се превърне в модел на поведение. Според децата, които са имали възможност да наблюдават агресивен възрастен като модел на поведение, проявяват агресивност, стараейки се несъзнателно да повторят неговия вид агресия. Всички ние сме били свидетели на даден вид агресия. Например обидено от своите връстници дете може да реагира като набие по-малкото си братче /непряка агресия/, възникване на самообвинения, които довеждат до изграждането на комплекс за малоценност и опити за самоубийство /агресия насочена към самия себе си/ или пък агресия свързана с оскърбления или обиди /вербална агресия/. Кои са факторите, които влияят върху агресивното поведение? Не е минавал ден, в които да не чуем или да не прочетем в медиите за извършен акт на насилие.

През последните години чувствително се увеличават агресивните прояви сред децата. Източници на проява на агресивност в поведението на децата са: семейната среда, взаимодействието със съучениците и реалните примери, предлагани от медиите. Нека сега да разгледаме различните теории за агресията:

КОНЦЕПЦИЯТА НА ЗИГМУНД ФРОЙД

Началото на съвременния интерес към агресивността поставят психоаналитичните проучвания на д-р Зигмунд Фройд /1993/, правени между двете световни войни и повлияни от възгледите му за засилващото се насилие в света. В противоположност на традиционното, утвърждавано с векове разбиране за изключителната природа на човека, Фройд лансира схващането за неговата инстинктивност, ирационалност, антисоциалност и агресивност. Според него човекът е роб на своите безсъзнателни страсти, инстинкти и нагони. От началото на 20-те години на XX години Фройд развива концепцията за деленето на нагоните на нагони на живота и нагони на смъртта. Нагоните на живота са влечения, които имат за цел запазването, поддържането и развитието на живота във всичките му аспекти и форми. Нагонът на смъртта бива разделен на два потока – саморазрушение и разрушение /или агресия/. Насочен навътре /саморазрушение/, той се изразява в наказания, които човек налага на себе си, крайна форма на които е самоубийството.

Разрушителният инстинкт /агресивността/ се изразява в желание за нараняване или унищожаване на другите. Фройд /1991/ определя агресивността като “вродена, независима, инстинктивна склонност в човека”.

Според него тя е нагон, чието неудовлетворяване и потискане я кара да се активизира и да набира енергия, да търси пролуки в съзнанието, чрез които да се реализира.

Фройд счита, че ако агресията не намери възможност за задоволяване във вътрешния свят, то тя ще се оттегли и натрупа,

увеличавайки размера на вътрешното саморазрушение, т.е. съществуват два пътя – насилие или психическо заболяване. Тъй като “склонността към насилие е неизкореним инстинкт на човешката природа”, алтернативата е в сублимация на агресивната енергия в социално-полезна, подхранваща креативните функции на човешката дейност.

Фройд /1993/ смята, че жестокостта изобщо е присъща на детския характер, тъй като задръжката, възпираща нагона от причиняването на болка на другия, а именно способността за състрадание, се формира относително по-късно.

Популярността на неговото схващане може би се обяснява с оправданието, което се дава за жестокостта на човека, защото пред една безлична биологична сила човек снема от себе си отговорността. Неслучайно много от неговите последователи се опитват да го коригират. (по Зографова, И., 1987).

СОЦИАЛНО-ЕТОЛОГИЧНАТА КОНЦЕПЦИЯ НА КОНРАД ЛОРЕНЦ

Австралийският биолог е създател на социалната етология, възникнала в края на 40-те и началото на 50-те години на XXв. Лоренц смята, че човек притежава всички свойства, присъщи на животните, включително и биологичната основа за агресивно поведение.

Според Лоренц много примери, особено съперничеството, което съществува и при животните, и при човека, доказват, че агресивността е измежду най-силните и еволюционно издръжливи инстинкти. И ако тя не може да бъде изявена, прекомерното и натрупване в организма ще доведе до непрекъснато повишаване на налягането дотогава, докато индивидът не я насочи навън.

Това е основният фундамент на Лоренцовата концепция, който определя характера на агресията като хидравлично – биологичен. Селекцията като главен фактор на видовата еволюция си проправя път чрез агресията между индивидите. Конрад Лоренц и повечето от неговите последователи признават, че еволюцията и селекцията са изработили у животните забранителни механизми, които не им позволяват да използват агресивните си инстинкти във вреда на своя вид и са ги трансформирали в символични и ритуални заплахи.

При човека, обаче, културния прогрес е премахнал механизмите, които осигуряват задръжка на агресивността при животните.

Етолозите смятат, че човешката агресивност е невъзможно да бъде елиминирана чрез възпитанието. Етолозите обясняват социалното поведение с принципа за териториалност, присъщ на човека. За тях агресивността е реакция, преди всичко, на нарушаването или заплахата от нарушаване на териториалността, жизнено необходима за дадена общност. За социалните етолози, според английския психиатър А. Стур, “ у човека, както и при другите животни, агресивността е вродена константа, от която ние не можем да се избавим и която е абсолютно необходима, за да оцелеем” (по Зографова, И., 1987). Лоренц смята, че човек не се формира под влияние на средата и опита, а от генетичното наследство. ”Агресивността е принципът, гарантиращ оцеляването”.

ХИПОТЕЗАТА “ФРУСТРАЦИЯ – АГРЕСИЯ” НА ДОЛАРД, МИЛЪР

През 1939г. в книгата “Фрустрация – агресия” американските психолози Дж. Долард и Н. Милър издигат хипотезата “фрустрация – агресия”. Тя е замислена като синтез на идеите в психоанализата и традицията на Хъл в бихевиоризма. Според теорията на Хъл, вдъхновила авторите на хипотезата, наличието на фрустрация е достатъчно условие, за да се провокира агресия, ако в репертоара на извършителя съществува такъв вид поведение и той е в готовност да му се поддаде. Създателите на хипотезата се считат за продължители на З. Фройд, по-точно на това, което той е разработил в ранния си период. Формулираните от авторите на хипотезата фундаментални понятия агресия/реакция, която следва фрустрацията с цел нанасяне на вреда / и фрустрация / условие, което съществува, когато пред целенасочената реакция е поставена пречка, получават широко разпространение.

И досега в много изследвания се използва основния постулат на Долард и колегите му, че агресията е винаги следствие на фрустрация, въпреки че по-късно много автори доказват, че не винаги фрустрацията поражда агресивност или е единствената причина за появата й. Хипотезата “фрустрация-агресия”, за разлика от споменатите преди инстинктивни теории, не дава категоричен отговор на въпроса за произхода на агресията /вродена или придобита/.

Тук акцентът пада върху връзката фрустрация – агресия и наличието на фрустрация във всяка възраст. От момента на раждането животът е изпълнен с пречки, промени и трудности, които фрустрират човека.

Допуска се, че човек не е подложен на фрустрация само докато не се е родил, а попадне ли в изпълнения с враждебност свят е принуден да прави неща, които не желае.

За да проверят верността на тази хипотеза, група учени /Баркър, Дембо и Левин, / провеждат следния експеримент. Предизвикването на фрустрация става като се показват на малки деца различни играчки, без да им се разрешава да играят с тях. Децата стояли пред играчките, очаквали да си играят, но не можели да ги докоснат. След мъчително чакане, на децата предоставили възможност да играят с играчките. Но след като получили достъп, те започнали да ги чупят, да ги хвърлят, да ги тъпчат, за разлика от нефрустрираните деца, които играели с радост. Ето как фрустрацията предизвиква агресивност.

ТЕОРИЯ ЗА СОЦИАЛНОТО УЧЕНЕ НА АЛБЕРТ БАНДУРА

Теорията на Алберт Бандура се появява през 60-те години на миналия век и се фокусира върху агресията в социалното поведение. По-късно теорията е преименувана на “социално- когнитивна теория”, понеже Бандура поставя акцент по-скоро върху мотивиращите фактори и себерегулативните механизми на човешкото поведение, а не толкова на върху факторите на средата. Този фокус ограничава теорията от бихейвиористичните възгледи. Бандура и неговите последователи провеждат многобройни изследвания върху съдържанието и влиянието на съдържащи насилие сцени в медийни продукти.

Тяхното заключение е, че основният източник на агресия е социалното учене – хората придобиват социално поведение като наблюдават другите и ги имитират. Децата често се учат да решават конфликти чрез агресия, като имитират възрастните и своите връстници. Моделът на това поведение се затвърждава най-вече когато агресията е положително подкрепена (възнаградена).

Такъв е случаят при голяма част от физически малтретиращите родители, които също са били насилвани когато са били деца, т.е. пасивно понесената агресия е активно изнесена в по-късен етап на живота.

Бандура провежда “експеримент с куклата Бобо”: група деца гледат запис на възрастен, който удря гумена кукла, наречена Бобо, която при удар се навежда до пода и се изправя.

Възрастният удря с ръка и с пръчка куклата, рита я, крещи. След като са изгледали записа на децата се позволява да играят с куклата. В експеримента децата имитират агресивните модели на възрастния и я третират по подобен начин. Те използват идентични действия, агресивни думи и изрази като тези на възрастния. Някои от тях дори отиват отвъд имитацията като прилагат нови модели на агресивно поведение. Деца в контролна група, които не са гледали записа, не предприемат агресивни действия по време на своята игра с Бобо. Резултатите от този експеримент позволяват на Бандура и неговите колеги да поставят емпиричните основи на своите твърдения. По-късно те насочват своя интерес към медиите и влиянието им за формиране на агресивни модели на поведение.

Техният извод е, че разговорът не може да е ефективен подход за постигане на промяна в човешкото поведение, но от друга страна те не приемат и класическата теория на ученето, фокусирана върху учене чрез проба-грешка.

Теорията за социалното учене е обща теория за човешкото поведение, но Бандура я прилага най-вече за изучаване на ефекта на медиите.

Той показва че “И деца, и възрастни придобиват нагласи, емоционални отговори и нови стилове на поведение чрез моделиране на поведението, дължащо се на медиите.” Насилието в телевизията и киното може да създаде нереално усещане за страх, което води до страх и насилие в реалността.

Според теорията за социалното учене съществуват три свързващи звена в причинно-следствената връзка насилие в медиите – реално насилие, насочено към някой друг в реалността. Това са: внимание, ретенция и мотивация. Бандура не подкрепя идеята за цензура на телевизионните предавания и твърди, че не телевизията е единственият източник за усвояване на поведенчески нагласи и модели. Основният му извод е, че медиите са важен фактор за социалното учене.

СОЦИАЛИЗАЦИОННИ ПРОЦЕСИ И ПРИЧИНИ, ОБУСЛАВЯЩИ АГРЕСИВНИТЕ ПРОЯВИ В НАЧАЛНА УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ

Един от кардиналните въпроси е този за факторите, движещите сили и причините, свързани с проявите на агресивност при децата. Те действат комплексно, но не винаги в единство и хармония. Под фактори разбираме постоянно действащите обстоятелства, които имат водещо значение за изменението на дадено явление или процес. Факторите, които влияят за проявите на агресивност при децата са:

•  Социализацията на личността
• Семейната среда
• Училището
• Медиите

Социална депривация

Според Ериксън социалната среда е различна за всеки възрастов етап, дори и тогава, когато индивидът фактически живее на едно и също населено място, в един и същ дом и т.н.,защото в ролята на социална среда влизат тези личности, които оказват влияние върху развитието на личността, а те са различни за всеки възрастов етап, тъй като са различни и нуждите на развитието на Аз-а.

Например, през първия етап от живота на човека, основен фактор на развитието е майката, така че тя се явява социална среда за бебето. През втория етап в роля на значими за развитието на личността се оказват и другите членове на семейството – бащата, баби и дядовци, братя и сестри. През третия етап (фалическия стадий) в социалната среда се включват и другите деца, с които детето интензивно общува – от детската градина, от детската площадка или от семейства, близки до семейството на родителите.

Другите деца постепенно започват да играят важна роля за развитието на личността поради спецификата на детските игри през този период. Именно в игрите децата започват да усвояват най-важните правила и норми на поведение, моделите на полово-ролево поведение, да подражават на своите родители и на други възрастни, които са имали възможност да наблюдават.

През четвъртия етап (латентния стадий) социалната среда се разширява с децата от училищния клас и началния учител. Те изпълняват функции, различни от функциите на децата и учителката в детската градина, поради специфичната организация на живота, задълженията и правилата за поведение и общуване, които трябва да се удвоят в училището.

В следващия, пети етап (гениталния стадий) на пръв поглед хората, включени в социалната среда, остават същите, но това е само привидно, тъй като личността вече сама избира кой от обкръжаващите я ще допусне до скритите моменти на своето развитие. Докато в предишния етап началният учител играе важна роля в развитието и представлява неоспорим авторитет за малкия ученик, то сега авторитетът е личностно избран.

Също така не всички съученици се включват в социалната среда, а само тези, чието мнение е значимо за личността. Постепенно, в средата и в края на този етап, контактите се разширяват далеч извън пределите на собствената улица или училище. Част от социалната среда могат да бъдат и връстници,а също и хора от други възрастови групи, с които личността не е в непосредствен контакт, а общува в „chat”-а, чрез електронна поща.

В шести етап младежка възраст социалната среда вече се оказва обществото като цяло, тъй като на личността влияят и политическата обстановка в страната, и икономическата, и законодателството.

През седмия етап третата възраст социалната среда се характеризира, от една среда с постепенно свиване, дотолкова, доколкото пенсионирането и остаряването намаляват социалните контакти, а от друга, с още по-голямо разширяване в смисъл, че „ личността започва да се чувства съпричастна на целия свят.“

( Левкова, 2003, с.62).

Податливостта към агресивни прояви се формира преди всичко поради пропуски -съзнателни или стихийни, допускани от агентите на социализацията, като семейството, училището и други. По-точно поради включването на много и различни агенти на социализация и възможността от противоречивост в предлаганите пред личността модели на поведение. Това означава, че човек може да бъде социализиран на поне две равнища относително разграничаване в неговия опит. Така той усвоява общия социален опит, ценностите, нормите на поведение и активно се включва в социалните механизми.

Податливостта към агресивни прояви се изгражда при недостатъчно балансирана социализация. Навсякъде – и на макроравнище, и на микроравнище, човек е потопен в своеобразна социално-психична атмосфера.

Тя се образува от взаимодействието на различни фактори, включвайки състоянието на общественото съзнание, неговото съдържание и форми, средствата и методите на въздействие върху личността в системата на общественото обучение и възпитание, средствата за масова информация (печат, радио, телевизия, компютърни игри и т.н.), а също психологията на групите, в които личността живее, общува, учи тези правила, норми, ценности, от които се регулира поведението на хората в групата.

Според А. Бандура за малките деца е достатъчно да видят друг, който се държи агресивно, за да започнат и те да се държат така (табл. 1).

Табл. 1. Причини и механизми за регулация на агресията

От тази гледна точка, анализът на агресивното поведение, трябва да отчита три момента:

• Начинът, по който са усвоени подобни действия;
• Факторите, предизвикващи тяхната проява;
• Условията, при които те се затвърждават.

Затова, съществено значение се отделя на обучението, влиянието на родителите, които имат основна роля при социализацията на детето

Натрупването на идентични ситуации в социалния опит на личността, при който са насърчавани (особено в семейството) агресивни образци на поведение, води до предпоставки за изграждането на тип личности с привична агресивност.

ЕМОЦИОНАЛНА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

Терминът „емоционална интелигентност” е използван за първи път през 1990. година от двама психолози – Джон Майер и Петер Соловей.

За разлика от коефициента на интелигентност, няма точен тест за измерване на коефициента на емоционалност.

Възможностите на двата типа интелигентност не се противопоставят един на друг, а си взаимодействат непрекъснато. Най-важната разлика между тях е, че емоционалната интелигентност не е генетично обусловена, което улеснява намесата на родителите и възпитателите. Различни подходи и теоретични модели са разработени за емоционална интелигентност. Тук се фокусираме главно върху тълкуването Голман. Работата на Майер, Соловей и Дейвид Карузо също е много важно в областта на емоционалната интелигентност и също ще бъде обобщена тук.

Емоционалната интелигентност (ЕИ) има два аспекта.

Това е основната предпоставка на EИ: за да се развиваме успешно от нас се изисква ефективна информираност, контрол и управление на собствените емоции, както и тези на други хора. EИ обхваща два аспекта на интелигентност-да разбираш себе си, собствените си цели, поведение, чувства, но също така и тези на другите хора. Д. Голман говори за нова парадигма в разбирането на човешкото поведение, която провокира за хармонизацията на отношенията между „главата” и „сърцето”. „В известен смисъл притежаваме два мозъка и два различни типа интелект – рационален и емоционален.

Как се справяме в живота се определя от двата типа интелигентност – това не е въпрос само на IQ, а и на емоционален интелект, чиято роля е решаваща”.

На фона на почти стогодишната история на концепцията за IQ, понятието и идеята за емоционалната интелигентност е сравнително нова. Счита се, че основните емоционални способности могат да се усвояват и развиват от децата, но е необходимо те да бъдат учени на това.

Концепцията за емоционалната интелигентност произлиза от понятието за „социална компетентност”, въведено от Торндайк. През 1990г. Майер и Соловей въвеждат термина „емоционалната интелигентност”

като „форма на социална интелигентност, включваща в себе си способността да се контролират собствените и чужди емоции, да се диверсифицира и използва получаваната информация за придаване на определена насока на мислите и действията” . Соловей определя пет сфери, в които се групират отделните способности:

1. Разбирането на собствените емоции.

То поражда способността за контрол във всеки отделен момент.

2. Управление на емоциите, което е тясно свързано с горното.

Умението за контрол над емоциите и тяхната адекватност е в основата на способността да намерим покой, да се справим със силната тъга или раздразнителност.

3. Мотивация.

Емоционалният контрол е в основата на постиженията от всякакъв вид, той е важен за личната мотивация, усъвършенстването и съзидателния процес.

4. Разпознаване на емоциите у другите.

Способността да се разпознават сигналите, които отправят другите, чувствителността към социалното пространство е много често гаранция за успех.

5. Контрол над взаимоотношенията:

способностите, гарантиращи популярността, лидерството и ефективността в междуличностните отношения.

Естер Ориоли и Роберт Купър подчертават, че „емоционалната интелигентност означава нещо повече от това да бъдеш добър човек.

Това е способността да чувстваш, разбираш и ефективно да използваш силата на емоциите в качеството им на източник на енергия, информация, творчество, доверие и взаимовръзка”.

Според Д. Голман моделът на емоционалната интелигентност съдържа такива компоненти, като познаване на самия себе си, самоконтрол, способност за мотивация, устойчивост към фрустрация,

склонност към емпатия и надежда. Емоционалната интелигентност включва в себе си хармония между емоционалното и рационалното начало у човека, при водеща роля на интелекта, без да се накърнява афективният свят на индивида. Колкото е по-дълбоко това осъзнаване на преживяванията, емоциите и чувствата, толкова по-лесно човек оперира с тях в съзнанието си. Да осъзнаем преживяването си всъщност значи да разберем какво го предизвиква.

„В този смисъл умението да се разпознават емоциите е жизнено важен аспект на емоционалния контрол“.

(Господинов В.,“Юноши. Девиации. Емоционална интелигентност.“, 2010).