Агресивното поведение

Стратегии за интервенция и преодоляване

на агресивното поведение

при децата

 

„По-лесно и по-мъдро е да отгледаш щастливо, здраво дете, отколкото да „поправяш“ възрастен“.

 Кристина Бъблик

 

 

Според Ана Фройд, детски терапевт и дъщеря на Зигмунд Фройд, „играта е работата на децата”, т. е. в играта децата се реализират и удовлетворяват своите потребности от общуване. Те са добър начин да се развиват умения за повишаване на емоционалната интелигентност, защото децата обичат да подражават и да играят една и съща игра отново и отново.

Чрез игрите даваме възможност на децата да научат и да практикуват нови начини да мислят, чувстват и действат, а участвайки в тези игри, ние ставаме неразделна част от емоционалния учебен процес.В играта детето прави всичко на ужким и добре съзнава това. В същото време това игрово поведение постепенно се превръща във вътрешно присъщо поведение на детето. При използването на игри и игрови ситуации трябва да се помни, че силни и ярки емоционални впечатления трябва правилно да се дозират. В противен случай те могат да дезорганизират дейността на детето. Силните емоции могат да го превъзбудят, което води до нарушение както на последващата дейност, така и на резултатие от предишната. Подходяща форма за работа с децата по посока на формиране на емпатия е ролевата игра.

 Агресивните деца се нуждаят от разбиране и поддръжка от страна на възрастните, а не от наказания и порицания.

Избягване на физическото наказание: суровите, предизвикващи чувство на вина, наказания се асоциират със задълбочаване на агресивното поведение при децата. Също така е важно да се помни, че родителите и другите значими възрастни са модели на поведение за своите деца. Ако родителите отговарят с агресия, е много вероятно децата да направят същото. Изследванията са показали, че ефективните родители са топли и приятелски настроени, от една страна, но също така са твърди и изискващи, от друга. И двете настройки са важни за отглеждането на емоционално интелигентни и зрели деца.

Сериозните психологически и поведенчески проблеми при малките деца често включват упорити затруднения със следните неща:

• внимание и седене мирно;
• развитие на езика, социални взаимодействия и ограничени интереси;
• негативно, враждебно и предизвикателно поведение;
• твърде силна тревога или необичайно безпокойство при отделяне от родителите;
• загуба на интерес към забавни дейности и раздразнителност;
• силна вербална и физическа агресия;
• неуважение към подходящите за възрастта му норми и правила;
• неочаквани затруднения при учене.

Подходящи ролеви модели:

демонстрирайте положителни примери за емоционална регулация и справяне с негативните емоции. Научете детето как да изразява своите емоции – позитивни или негативни, и му показвайте, че ги приемате и уважавате. Това включва и подходящи стратегии за решаване на проблеми и справяне с гнева. Правилото е да се държите по начина, по който очаквате детето ви да го прави.

Възнаграждавайте подходящото, неагресивно поведение: 

• Когато забележите, че детето се държи по подходящ и неагресивен начин, отбележете това и го похвалете. Кажете колко горди се чувствате с детето.
• Изясняване какво се очаква и поставяне на цели: нека детето знае точно какво поведение се очаква и кое не е подходящо. Заедно си поставяйте цели за подобряване на поведението.
• Избягвайте поощряване на агресивното поведение: Учителите и родителите могат несъзнателно да поощряват агресивното поведение, отделяйки му внимание. Като се караме или наказваме детето по агресивен начин можем още повече да насърчим агресията.

Възприемане на топъл и подкрепящ родителски стил: 

избягвайте модели на възпитание, които могат да допринесат за агресивен отговор сред децата (напр. авторитарност, свръхконтрол, прекалено високи изисквания, отхвърляне). Различни перспективи и преосмисляне на ситуациите: агресивните деца често възприемат или приписват враждебност или лоши намерения там, където няма такива. В такива случаи е важно да се помогне на детето да осмисли ситуацията и да изведе различни причини и гледни точки за поведението на другите. Окуражете детето да се постави на мястото на другите, включително тези, които е наранило или от които е било засегнато.

Ролеви игри:

Ролевите игри са подходящ начин да се покажат и проиграят алтернативни модели на поведение и реакции. Игровата ситуация е защитено пространство за експериментиране и преосмисляне на ситуации, емоционални реакции и поведение.

Концепцията за малкия възрастен е представата, че децата всъщност са разумни и алтруистични. С други думи, че са просто по-малка версия на възрастните. И понеже са малки възрастни, по тази логика, когато децата се държат зле, проблемът би трябвало да е, че не разполагат с достатъчно информация в ума си, за да могат да направят правилното нещо. Какво е решението? Просто да им предоставим фактите.

Дефинирайте стресорите, които са в основата на агресивното поведение: високите нива на стрес в семейството допринасят за негативни реакции, емоционални и поведенчески проблеми при децата. Също така ограничават уменията на родителите да избират подходящи възпитателни стратегии. Винаги трябва да даваме на децата достатъчно време за разговори за насилието, което са видели по телевизията, у дома или на улицата.

Трябва да ги стимулираме да изразят вербално своите чувства и тревоги или да използват сюжетни игри или изкуство, за да споделят това, което ги вълнува.

Децата между 2 и 7 години трудно се ориентират в своите чувства. Те не винаги могат да обяснят защо са тъжни, защо им се плаче, защо са сърдити. За да могат децата вярно да оценяват своето състояние, а в даден момент и да могат да го управляват, трябва да научим всяко дете да разбира себе си и преди всичко сигналите на своето тяло. Детето може да застане пред огледалото и да каже какво е настроението в дадения момент и какво чувства. Децата много ясно и точно описват сигналите на своето тяло. Карайте ги да се описват, когато се ядосват, когато се радват. Ако детето може само да усеща посланията на своето тяло, когато е ядосано, то може да разчете знаците на идващия гняв.

Тайм-аут:

Изключително популярна и ефективна техника, която помага на детето и неговите родители да се успокоят в ситуации на силен гняв.Това дава възможност и на двете страни да си възвърнат емоционалния баланс преди да имат възможност да дискутират агресивното поведение с детето и да решат какви да са последствията. Правилото е да оставите детето за кратко в тиха стая (обичайно препоръчителното време е по 1 минута за всяка година). Целта е детето да успее да се успокои, но в никакъв случай не бива да бъде затворено, наказано в ъгъла или пък изолирано.

Друга подобна техника представена в книгата „Магията 1. 2. 3 “ на д-р Томас Фелан е постигане на резултати чрез броенето използвана за трудно или нетърпимо поведение, като мрънкане, крещене, гневни изблици и т.н.

Как работи процесът „1-2-3“?

Вдигате един пръст, поглеждате надолу към разгневеното дете и спокойно казваме: „Едно“. Оставяме да минат пет секунди, после вдигаме два пръста и казваме „Две“. Не казваме нищо повече. Ако същата ситуация продължава и детето продължава да се държи гневно, след още 5 секунди вдигаме три пръста и казвате: „Три. Отиваш в стаята си за пет минути“. Какво означа всичко това? Означава, че току-що сте дали на детето си две възможности – първите две числа, – за да се стегне. Ако нежелателното поведение продължава, ще има последици. Те могат да са „почивка“ или „пауза“ (с продължителност по около минута за всяка година от възрастта на детето), или пък „алтернативна пауза“ (отнемане на привилегия или играчка за определен период от време, лягане с 15 минути по-рано и т.н.). Ако детето ви прави нещо опасно или екстремно, не бройте, за да му дадете възможности да спре. Отидете направо на 3 !

„Понякога мълчанието ви говори по-силно от думите“.

Когато говорите твърде много, превключвате фокуса на детето от нуждата да се държи възпитано към възможността за забавен спор.

 

ТЕХНИКИ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА АГРЕСИЯТА ПРИ ДЕЦАТА

Въпросът за нагласите действително е първостепенен при изграждането на стратегии за справяне с детското агресивно поведение. Затова за даизбегнем нереалистични очаквания, които да ни доведат до разочарования, можем да тръгнем от т. нар. „три стъпала към мирно съвместно съществуване“, формулирани от Х. Гинът.

„приемаме факта, че децата ще ни ядосват“ – това ще ни спести излишното напрежение породено от мисълта, че действията на децата са насочени лично срещу нас, за да ни провокират, както и че нашето задължение е да „пресечем в зародиш“ намеренията на децата да ни изваждат от равновесие. Тоест, че провокативното поведение на децата е естествено явление при общуването ни с тях, без непременно да е обвързано с преднамереното им отношение лично към нас.

Според Гинът естествени са и нашите емоции. Затова:

„имаме право да се гневим, без да изпитваме вина или срам“.

Докъде обаче се простират допустимите граници на този гняв:

„имаме право да изразяваме това, което чувстваме“, но да не нападаме детската личност и характер“.

„Тези общи похвати“, „трябва да се вградят в някакви конкретни начини за справяне с гнева“ и предлага „първата стъпка към овладяване на бурните чувства“ да е тяхното назоваване на глас с кратки фрази като („Раздразнен съм“, „Нервиран съм“).

Смята се, че понякога дори само съобщаването на изпитваните от нас чувства е достатъчно да спре детското противодействие.

 Ако кратките фрази и „киселите физиономии не донесат облекчение“, може да се предприеме втора стъпка – изразяване на гнева във възходяща градация („Ядосан съм“, „Много съм ядосан“, „Страшно съм ядосан“, „Вбесен съм“). В други случаи се налага да се направи третата крачка, тоест да се изтъкнат „причините за гнева, да се посочат вътрешните ни реакции и какво най-много би ни се искало да сторим“. Напр. „Когато ви говоря, а вие не чувате, се ядосвам. Много ме е яд. Подготвила съм се старателно и искам да го оцените, а не да ме разстройвате“. Последният пример (перифраза на примерите, дадени от Гинът, е основание обаче да се счита, че е необходимо да се избягва третата стъпка, защото нейната обстоятелственост поставя възрастния в подчинена позиция спрямо детето, сякаш моли за неговото благоволение.

Друг вид са автосугестивните техники. В книгата „Как да решаваме успешно конфликти“ Румен Вълчев посочва следната „техника за контролиране на гнева“:

1. „Опитай се да усетиш дишането си. Послушай дишането си.
2. Започни да напрягаш мускулите си. Първо напрегни мускулите на ръцете, свий здраво юмруци и ги задръж за десет секунди.
3. Сега отпусни мускулите си и почувствай отпускането им. Почувствай как напрежението напуска тялото ти. Поеми дълбоко въздух.
4. Продължи да напрягаш и отпускаш мускулите на краката, раменете, гърба, лицето.
5. Дишай и нека всяко твое вдишване носи спокойствие и отпускане на тялото. Нека цялото напрежение отлети от тялото ти и да настъпи спокойствие.“

Тези техники могат да се прилагат от педагога заедно с децата на фона на тиха музика, като всяко действие се демонстрира, така че децата да могат да го наблюдават и повтарят.

Идеята за техниките, които целят овладяване на отрицателна енергия е свързана със съобразяване с ясния за нас факт, че;

„децата разполагат с повече време и енергия, за да ни се противопоставят, отколкото ние, за да ги обуздаем“.

 Дори ако спечелим някоя битка и успеем да наложим волята си, те могат да си отмъстят.“ Затова,единственият начин да спечелим, е да спечелим децата на своя страна.“

И пътят да направим това е да изминем т. нар. от него стъпки „от война към мир“, които се състоят в следното:

Отзивчиво слушане 

внимателно да изслушваме децата и да проявяваме интерес към това, което ни казват, иначе те ще се разочароват, че чувствата и мислите им не ни интересуват и ще реагират негативно или ще се дистанцират.

• Предотвратяване на „гроздовете на гнева“ – избягване на думи, предизвикващи гняв и негодувание.
• Излагане на мислите и чувствата без нападки.

„Възрастнитеса по-убедителни в конфликтните ситуации, ако посочат какви са чувствата и мислите им, без да нападат детската личност и достойнство“.

А какви са тези „гроздове на гнева“, за които говори авторът? Те са от репертоара на възрастния и го превръщат в провокатор на детската агресия, като напр.:

• оскърбления от рода на: „Ти си позор за групата/класа и петниш честтани/на семейството си“.

Гинът дава пример с оскърбление, насочено към личността на детето. Тук можем да причислим и оскърбленията към него като към част от групата, както и групата като част от по-голяма общност. Нагледен пример са оскърбленията към деца от етнически общности. В тези случаи противодействието ще бъде, не само детето да се защити като личност, но и да се защити общността, чийто член е. Напр.:

обидни етикети като: „Безделник, фукльо, нищожество, идиот“;

• опити за предсказване на бъдещето: „Ще стигнеш до затвора; нищоняма да излезе от теб“.
• заплахи от рода на: „Ако не мирясаш, можеш да забравиш за добратаоценка, екскурзията с класа и т. н.“

Опасността при заплахите е, че те провокират детето да провери дали ще се сбъднат.

• обвинения като: „Ти си голяма драка.“
• заповеди като: „Затвори си устата“; „Млъкни“; „Престани“.

Освен че звучат грубо, те предизвикват детското противодействие срещу забраните.

Вариант на решаване на конфликт, съпроводен с агресия, в технологичен план: Учителят влиза в клас и вижда две деца да се бият. Ако започне ги убеждава да спрат, това няма да доведе до резултат, защото в момента при децата властват емоциите, а не разумът. Затова първо се пристъпва към нормализиране на емоциите на детето– погасяване на афекта, извеждането му на разумно равнище, за да може след това вече да се премине към рационалното. Обсъждат се истинските причини и мотиви, а не тези, които са на повърхността: установява се степента на вина и се търсят предложения за решение (индивидуално или в група, в зависимост от това на какво равнище се е развил конфликтът).

Особено важно е да се идентифицират скритите мотиви, тези, които децата не декларират, но които възрастният може да разпознае по различни невербални сигнали, тъй като често именно те са истинските.

Нужно е и да се установи действителната съпричастност към конфликта, за да не се допусне грешката да се наложи групово наказание спрямо деца, които не са участвали или не носят вина за конфликта. След това, за да се ориентират децата кое е приемливото поведение, към което да се придържат в бъдещи аналогични ситуации се определят правилните позиции на страните в конфликта, отстраняват се причините за конфликта и най-накрая се постига промяна в поведението на враждуващите страни – тоест, конфликтът не само се тушира, но и се превръща в ориентир за бъдещото поведение на детето.

По отношение на ограниченията или забраните, към които така често се втурваме, за да възпрем недопустимото поведение, може да се каже, че те имат своето място, но за да са действени, трябва да отговарят на някои изисквания. Към по-общите, посочени от Гинът изисквания, бихме могли да отнесем следните:

Прокарват се без насилие или излишен гняв. 

Загубата на самоконтрол от страна на възрастния дава много опасно оръжие в ръцете на децата – като виждат как се разярява, как се променя изказът му, как започва да крещи, разбират, че те, малките, слабите, имат инструмент, с който да манипулират него, възрастния, който уж е силен. Това е тяхната победа над него, към която ще се стремят и в бъдещи аналогични ситуации и даже целенасочено ще ги предизвикват.

Поставят се по начин, който запазва самоуважението и на възрастния и на детето 

– като изключват свързаното със загуба на самообладание, поведение, както и обидните нападки, насмешки и отрицателни етикети.

На детето се позволява да говори за това, което изпитва, но се„ограничават и пренасочват нежелателните му действия. 

Тоест, ограниченията, които не могат да бъдат тотални, се привеждат в действие в по-приемливи размери. Това е и път към формирането на умения за вербален израз на ограничаваните негативни физически реакции.

Детското негодувание срещу ограниченията „е очаквано и разбираемо“ и „детето не бива да бъде допълнително наказвано за това, че не харесва забраните.

По подобие на началната нагласа, детските провокативни реакции са естествено явление (което не е нужно да се приема твърде лично и „на нож“), така и реакцията на наложеното им вече ограничение трябва да се приема спокойно. Нормално е детето да протестира срещу ограничението – това е форма на защита на неговото Аз. Пренебрегването на този факт води до излишно напрежение и кара участващите страни „взаимно да залюляват люлката“ на негодуванието: Или с други думи – възрастният налага ограничение – детето протестира – в отговор на това възрастният налага още по-сериозно ограничение – детето още повече протестира и така, докато между тях се спусне окончателно емоционалната бариера. Това въвлича и възрастния в своеобразен „капан“ – той е принуден да осигури изпълнението на по-сериозно ограничение/наказание с по-голям разход на енергия.

По-конкретните изисквания към ограничението се отнасят до:

• ограничението да е „пълно, а не частично;
• да бъде категорично, така че да носи едно-единствено послание – нещо което съзираме в послания от рода на „физическата разправа е абсолютно недопустима“;
• забраната, ограничението да свежда до минимум негодуванието и да съхранява самооценката на детето;
• процесът на поставянето на ограничението „да респектира, а не да наскърбява;
• да се занимава с конкретната случка, а не с предисторията й – защото „Връщането на детето към минала вина не му дава шанс да стане друго“. Затова и самите ние виждаме как фрази като „Ти и вчера постъпи така, и миналата седмица, ти по принцип се държиш така“ водят в крайна сметка до „доказващо поведение“ – децата решават, че не могат да променят мнението на възрастни. А и промяната изисква повече усилия, затова по-лесно е просто да се „продължи по същия начин“.

ограничението се приема по-охотно, когато:

– е оформено кратко и безлично;

– посочва предназначението на даден предмет, а не действието на самото дете.

Как конкретно се постига това? Ето някои примерни фрази по Гинът, които посочват ограничения (вляво са кратките и безличните, а вдясно са дългите, насочени към детето и действията му):

 

Време е за учене. „Никакво крещене един на друг!“.	Прекалено малки сте, за да не учите. Сядайте на чиновете! „По-добре престани да му крещиш.“
Тебеширите са за писане, а не за хвърляне по децата.	Не хвърляй тебеширите по децата. Съжалявам, не мога да ти разреша да хвърляш тебеширите по децата. Твърде опасно е.

 

Смята се, че посочените вдясно изрази предизвикват детската съпротива, а зад протеста срещу ограниченията е защитата на личното достойнство. Кратките, безлични и посочващите предназначението фрази са по-приемливи, защото не атакуват директно Аз-а и звучат като общи, валидни за всички в съответните ситуации правила.

Подготвянето на правилата

се вписва и в т. нар. договаряне, при което децата се споразумяват за формите си на поведение, напр. в класната стая. Под ръководството на учителя учениците извеждат норми за поведение (за началния курс не повече от 5, за средния и горния – до 10, поставени на видно място в стаята), които, ще са по-склонни да спазват, тъй като са формулирани от самите тях и възрастният вече не е регулаторен фактор, а самият клас ще следи за тяхното спазване и ще се намесва при нарушаването им, защото това са неговите правила.

Гинът обръща особено внимание на принципа: „Децата се нуждаят от точно дефиниране на приемливото и неприемливото поведение“. Иначе настъпва хаос в търсенето на така необходимите им „граници“, в които се чувстват спокойни. От тук следва изводът, че, като поставяме ограничения, всъщност предлагаме помощ на детето.

Техника от Фриц Редъл „три зони на дисциплината“, които могат да се онагледят като червения, жълтия и зеления цвят на светофара.

• Червена зона:„поведението, което е изцяло недопустимо и трябва да бъде възпряно“ – напр. физическата разправа;
• Жълта зона –поведение, „което не одобряваме, но допускаме поради специфични причини“. Според автора това са снизходителността и усложнените ситуации, но можем да добавим и някои особености на младежката субкултура;
• Зелена зона –тук е „желаното и одобрявано поведение“, към което всъщност искаме да водим детето.

Начина по който да се за изразяват ограниченията:

• Възпитателят признава детското желание и го формулира с прости думи – не е нужно детето да бъде разпитвано особено за мотиви, които възрастният и сам разпознава по различни невербални сигнали или в контекста на предшестващите ситуацията действия; така си спестява изкушението на детето да го излъже.
• „Формулира ясно ограниченията на конкретната постъпка“, за да зададе „границите“, така необходими на всяко дете.
• „Посочва начините, по които поне частично, желанието може да бъде удовлетворено, защото абсолютното пренебрегване на желанието не е особено резултатно. Детето ще търси друг начин да го удовлетвори и когато не сме му задали приемливите параметри, може да се ориентира отново към асоциални прояви.
• „Помага на детето да изрази част от негодуванието, което наложеното ограничение вероятно е породило у него“. Както и по-горе споменатото, че „детското негодувание срещу ограниченията е очаквано и разбираемо“, то е въпрос на защита на Аз-а и ние не можем да го елиминираме, но можем да предложим варианти за канализирането му.

В цялата тази технологична последователност е важно формулирането на ограничението да дава на детето информация „кое точно в поведението му е неприемливо.

Как на практика изглежда тази „четиристепенна последователност“? Като се използва схемата на Гинът, могат паралелно да се формулират примери с вербална и с физическа агресия:

• иска ти се да наругаеш или да набиеш Петя, но в нашата група има правило: не се ругае и не се крещи, не се удря и не се бие;
• можеш обаче да й кажеш с какво те е ядосала;
• вижда се, че не харесваш правилото;
• „би искал(а) да няма такова правило“;
• „би искал(а) правилото да гласи“: мога да си ругая и крещя, да удрям и да бия, колкото си искам. 

Но ако тя те обиди или удари, ще се радваш на нашето правило.

Същественото е, че стъпката остава непроменена и при двата варианта, а именно – насочването конфликтът да се реши чрез словесно общуване, което е в синхрон както с общите правила, така и с изискванията към ограниченията. А това дава възможност на детето да говори за чувствата, които изпитва и да бъдат пренасочвани в желаната посока нежелателните му действия. Това е във връзка с нарастващата потребност да учим децата да не реагират първосигнално (физически).

Техника „Емоциите на героите“

Упражнението е насочено към развитие на съпричастност, умение за оценка на ситуацията и поведението на другите.
Детето получава картички с изображения на различни емоционални състояния (изобразени с помощта на мимики или символи).
За предпочитане е картичките да се изготвят заедно с детето, за да се обсъждат чувствата, които те изобразяват.

Възрастният чете приказката, а детето в процеса на четенето отделя няколко картички, които по негово мнение отразяват емоционалното състояние на героя в различни ситуации. След приключване на четенето, детето обяснява в какви ситуации и защо героят е бил весел, тъжен, потиснат и т.н. Приказката не трябва да бъде прекалено дълга, да съответства на възрастта, на нивото на му интелигентност, да е съобразена с характеристиките на вниманието и паметта на детето.

Техника „Във вълшебното царство“ 

Упражнението е насочено към развитие на съпричастност, за установяване на разбирателство между възрастния и детето.
Възрастният и детето прочитат някаква приказка и рисуват на голям лист хартия комикс, на който са изобразени героите и запомнящите се събития. След това възрастният моли детето да маркира мястото, където то би желало да се намира. Рисувайки, детето играе ролята на главния герой в приказката и описва „своите“ приключения. Възрастният му задава въпрос: „Какво ти би отговорил на героя от приказката, ако той те попита …

„Какво би направил, ако си на мястото на героя?“

Техника „Емоционален речник“

 Упражнението е насочено към развитие на емоционалната сфера.
Сложете пред вашето дете набор от карти, на които са показани мимически прояви на различни емоции.
Възрастният пита: „Какво чувство е нарисувано тук?“
След това предлага на детето да си припомни, когато то е било в такова състояние, как се е чувствало и би ли искало това да се повтори.

• А дали такова изражение на лицето може да изразява друго чувство?
• Какви от нарисуваните тук чувства изпитваш ти?

Всички примери, се записват на лист хартия.

Като последна задача, на детето се предлага само да нарисува картинка, която съответства на тази емоция.

След 2-3 седмици играта може да се повтори, за да се сравни предишното му състояние с това, в които се намира в момента.

Може да попитате детето:

Какви състояния изпитваше повече през последните 2-3 седмици – добри или лоши?

А какво можеш да направиш, за да изпиташ колкото е възможно повече приятни чувства?

 Техниката „Любов и логика“

Да се изхожда от любовта към децата и от логиката на техните естествени действия. Привържениците на тази техника обръщат внимание на факта, че в общуването си с децата възрастните често използват, макар и понякога с добри намерения, изрази, които заради семантиката си се оказват всъщност безрезултатни. На тях противопоставят т. нар. изрази „любов и логика“, които децата ще възприемат по-охотно, защото:

• Започват с разрешение, а не със забрана.
• Дават указания за просоциално поведение:

(ФИЦЕ – България „Сдружение за педагогическа и социална помощ за деца“)

Неефективни изрази	Изрази „любов и логика“
Няма да останеш с групата, ако продължаваш да се държиш така	Можеш да останеш с нас, ако спреш с …
Не притеснявай другите	Можеш да стоиш с нас дотогава, докато не притесняваш другите	Престани да спориш с мен	Ще дискутираме това, когато престанеш да спориш с мен.
Престани да нарушаваш правилата, когато играеш	Тези, които спазват правилата, ще участват в играта.
Обърни ми внимание	Ще разговарям с теб, когато съм сигурен, че ме чуваш (виждаш)

Когато говорим за необходимостта децата да се учат да решават конфликтите си чрез словото, не можем да не признаем, че все пак има значение възрастта и свързаната с нея способност да се възприемат и изпълняват определени послания. И тъй като „при малките деца действието е по-красноречиво от думите“, те успешно биват отделяни от ситуацията на агресия чрез физическо откъсване и пренасочване на вниманието.

Ограничаването на физическата активност на малките деца влошава дисциплината им. Потискането на физическата активност на малките деца поражда емоционално напрежение, което намира израз в свръхактивността и агресивността им. 

От тук следва и изводът: „Приспособяването на средата за пряко изливане на енергията във физическа активност е първостепенно условие за добрата дисциплина на децата и за по-спокойното всекидневие“.

 

therapycenter.bg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Използвана литература:

1. Гинът, Х., „Децата и ние“, С., 1988
2. Вълчев, Р., „Как да решаваме успешно конфликти“, С., 1988
3. Шапарь В. Б., Практическая психология. Психодиагностика отношениймежду родителями и детьми.
4. Фелан, Т., „Магията 1. 2. 3. Ефективна дисциплина за деца от 2 до 12 години“. Изд. „Изток Запад“, София, 2018
5. http://univan.blog.bg/drugi/2010/06/01/tehniki-za-predotvratiavane-na-agresiiata-pri-decata.555307
6. https://littlejody.wordpress.com/2011/01/15/упражнения-за-работа-с-агресивни-деца/