Бариери в общуването

 

Царят и суфистът

„Веднъж един цар помолил един суфи мистик да обясни същността на духовното освобождаване. Мистикът отговорил, че то се крие в способността ни да бъдем непревързани към вярванията, които носим, по отношение на себе си.

Царят не бил впечатлен и се изсмял пренебрежително:                                

– Това не е толкова велико – всеки може да го направи.                        

Суфистът не се съгласил и казал, че в действителност е много трудно, така че царят го предизвикал да му го докаже.

– Много добре – казал суфистът. – За да докажеш, че не съм прав, казвай единствено „Вярвам ти“ след всяко мое изречение.

– Давай – казал царят уверено.

– Суфизмът е древна духовна традиция, криеща много тайни – започнал суфи учителят.

– Вярвам ти – казал царят.

– Ние познаваме тайните на времето.

– Вярвам ти.

– Самият аз съм поне на четиристотин години.

– Вярвам ти.

– Бях тук, когато се роди ти.

– Вярвам ти.

– Баща ти беше селянин – казал суфистът.

– Това е лъжа! – изкрещял гневно царят.

– Какво ви казах, ваше величество – обяснил суфистът,

– Наистина е много трудно да се освободим от вярванията и идеите, които носим, по отношение на себе си“.

Изпитваните от индивида чувства се намират в непосредствена зависимост от неговите мисли, от смисълът и значението, които той придава на дадено събитие или случка.

Разкрива се теоретичната връзка събития – мисли и вярвания – чувства както и измеренията на тази връзка в действителността, където не конкретното събитие, а приписаният му смисъл играе определяща роля за изпитваните от индивида чувства. Събитието е константа, а неговият смисъл подлежи на изменение и влияе пряко на чувствата на даденото лице.

– събитието не притежава смисъл в себе си, ние сме тези, които преписват смисъла;

– чувствата, които ще изпитаме, зависят от смисъла, който сме преписали;

– чувствата се променят, когато се промени смисълът.

Дадена ситуация винаги задейства мислите, които могат да бъдат полуосъзнати, неосъзнати, необосновани, под формата на мечти, фантазии, образи, въпроси, бързо сменящи се сцени.

Те са продукт на собствения опит и преживявания със значимите други и обикновено са последователни от други мисли. Тази своеобразна верижна реакция, която дадена мисъл предизвиква, би могла да бъде пагубна за общуването ако мисълта е негативна. На мислите се приписва свойството да черпят сила една от друга, да се самоподдържат и да създават разрушителни кръгове. Те незабележимо и изключително бързо рефлектират върху чувствата на човека, а оттук и върху поведението, действията и общуването.

Негативните мисли са характерни за всеки, който се намира в разстройваща го ситуация и всяка последваща мисъл все повече задълбочава този негативизъм и емоционалната болезненост от ситуацията. Източник на негативните мисли могат да бъдат не само мислите, но и чувствата и действията.

В основата на много от мислите лежат базовите вярвания за себе си, за другите, за живота. Обзетост от негативни мисли пораждащи чувство на безнадеждност, мрачност, обреченост – „всичко това ограбва още повече радостта от живота с другите“.

Най-често срещаните видове негативно мислене – катастрофизиране, поляризиране, свръхгенерализиране, статично мислене, преувеличаване, пренебрегване на положителното, избирателно мислене, произволни заключения, персонализиращо мислене, „четене на мисли“.

• При катастрофизирането се наблюдава очакване за най-лошото и засилване сериозността на последствията, особено в ситуации извън контрол или при страх. Катастрофизирането бива свързано и с т. нар. „ужасяване“ въпреки безобидността на последиците.
• Поляризирането се характеризира с т. нар. мислене „или – или“, всичко се разглежда в крайности, междинно положение не съществува. Този тип мислене е определящо не само за чувствата, но и за действията спрямо другите; това резултира в гняв, разочарование, нещастие и т.н.

Преувеличаването се състои в преувеличаване на  негативността и заплахата на  дадена ситуация, с обичайна насоченост към собствените слабости, грешки и умения.

Свръх генерализиране се представя като едно от най-силните изисквания, при които на базата на отделен случай се правят пресилени изводи. За този тип мислене са характерни думи като „никога“, „никои“, „винаги“, „всичко“, „всички“. Наблюдава се резултиране на тези несправедливи обвинения в разочарование, вина, поражение. 

Пренебрегването на положителното се изразява в това, че положителните страни остават незабелязани или се отхвърлят. Всичко се трансформира в лошо, създава се негативна картина на събитието, което пречи на появата на спомените за хубавите моменти.

• Избирателното мислене се характеризира с търсене на потвърждаващи опасенията доказателства.
• При статичното мислене се наблюдава склонност към оценяване на нещата по същия начин след изменението им, което резултира в проблеми в общуването, особено при наличието на предубеденост.
• Произволните заключения са обикновено неоснователни, особено ако са породени от силна предубеденост.
• Предубедените заключения се характеризират с търсенето на негативни обяснения за постъпките на другия и лесно преминават в поставяне на етикети. Те са сигнал за разстройване на взаимоотношенията.
• Персонализиращото мислене представя убеденостти, че „всички действия са насочени единствено към мен“.
• При субективното разсъждение се наблюдава убеждението за оправданост на чувствата, т.е. ако Азът изпитва негативни чувства, другият трябва да е отговорен.
• „Четене на мисли“ е вид негативно мислене, произлизащ от вярването, че знаем какво мисли другият, чието обикновено се оказва погрешно и води до проблеми в общуването.

В резултат на действието на негативните мисли се наблюдава изостряне на дразнимостта, която започва да се проявява спрямо всичко.

Това е пряк резултат от огорчението и нещастието. Негативните мисли се отличават с тяхната ирационалност, емоционалната натовареност и проникнатост от различните „трябва“.

Разпознаване на негативните мисли се извършва чрез въпроси насочени към собствения Аз, към другите и към бъдещето. Подлагането на съмнение и противопоставянето на негативните мисли, както и търсенето на други алтернативи води до променяне на негативните мисли. Неразбирането е пряк резултат от опита на Аза и може да бъде породено от разбирането на Аза за разбирането, от границата за разбиране и неразбиране на другия, от нежеланието за разбиране на другия, както и от нечувствителността към вътрешния свят на другия.

Разглеждането на очакванията като една от поредните бариери, с която се сблъскваме в общуването.

Тази бариера се изразява в проектиране на действията и разбиранията на индивида като израз на очакванията му спрямо другите, под закономерността на определени наложени от Аза правила, рефлектиращи върху другия. Друга бариера в общуването са неизпълнените обещания разгледани като упора във връзките с другите, нарушаването на обещанията като фактор пораждащ несигурност, безпокойство, чувство на измамност, пренебрегнатост, отхвърленост.

Нагласите и най-вече негативните нагласи са друга бариера, с която често се сблъскваме.

Те водят до предубеденост, неосъзнатостта им върху оценяването на другия резултира в разрушаване на връзките в общуването. Мислите, които имаме за ситуацията и другия могат да се превърнат в бариери на общуването. В различните ситуации човек влага различни мисли относно дадена ситуация. Това е неговия начин да си обясни случващото се и да си даде някакво обяснение за това защо е попаднал в такава ситуация. Чувствата, които човек изпитва в такъв момент са плод на тези мисли. По този начин се придава някакъв смисъл на ситуацията.

Ако променим смисъла на случващото се ще се променят и чувствата ни.

Често трудностите в общуването се дължат точно на горе изложената причина. В действителност смисълът, който им приписваме на събитията, определят чувствата ни и ги правят в различна степен важни за нас. По този начин и самото събитие се променя под наше влияние променяме смисълът му.

Изводи:

• събитието не притежава смисъл в себе си
• чувствата ни зависят от смисъла, който сме преписали
• чувствата се променят ,когато се променя и смисъла

Мислите ни винаги се пораждат спонтанно и могат да бъдат доста негативни, което ги превръща моментално в бариера на общуването за нас. Такива могат да се категоризират като:

– неосъзнати – ако не им обърнем внимание те си остават неосъзнати и няма да допуснем съществуването им

– необосновани

-мечти, фантазии

Чрез трупане на негативни мисли човек може да събере в себе си голяма разрушителна сила.

Колкото повече човек се самоубеждава и продължава да трупа негативизъм, то те се превръщат в истина за него самия. Това се превръща в една „добра„ причина за човек, за да изгуби надеждата и вярата си. Основни вярвания се проявяват на базата на миналият ни опит и вярванията, които имаме. Подобно явление е подклаждано от негативните мисли, които нахлуват в главата ни, трупат се бързо и се губи възможността за ясна преценка. В такъв момент човек е лесно раним и подозрителен към всичко.

Катастрофизиране – това са случай, когато човек очаква да му се случи най-лошото. Проявяват се в ситуации, когато Азът няма контрол върху нея и го обземат страхове. Подобен начин на мислене се свързва и с „ужасяването”. Случилото се превръща в нещо ужасяващо въпреки безобидните последствия.

Поляризиране – тук става дума за мислене в крайности. Нещата са добри или лоши, възможни или не. Мненията за хората се определят от същия начин на мислене- този е добър, а този не е. Когато човек е безсилен към нещо се получава този ефект на поляризираното мислене.

Преувеличаване- преувеличават се лошите и негативни страни на ситуацията. Обикновено е насочено към собствените грешки и слабости.

Свръхгенерализиране – това е най-силното преувеличаване на нещата.

Придава се най-силен заряд на негативизмите. Човек отрича всичко и го определя като негова несполука, нещастие и тази нагласа се прехвърля и за бъдеще. Пренебрегване на положението-при това положение добрите чувства и сполуки се пренебрегват, не забелязват, отхвърлят се. В подобни ситуации или връзки, подобно мислене ги обрича на провал. Избирателно мислене- при този вид мислене се търсят доказателства за потвърждаване на опасенията.

Статично мислене – това е склонност нещата да се оценяват по същия начин, както по-рано, въпреки че са променени.

Оценките остават същите, предубедеността за неуспех кара човек да не вижда положителните промени. Произволни заключения-предубедеността тук е най-силна категория, като кара човек да предсказва и прави неоснователни заключения. Предубедени заключения- това кара човек да търси негативни обяснения за постъпките на другия. Съзнанието търси низки мотиви, злонамереност, с които да обясни мотивите на другия за бездушието, безгрижие, безотговорността.

Персонализирано мислене – тук съществува убеждението, че всички действия на другия са насочени към него и има намерение да го ядосат.

Субективно разсъждение – тук човек има убеждението, че когато има някакво силно чувство то е оправдано.

Четене на мисли-човек вярва, че знае какво мисли другия. Това също може да развали взаимоотношенията между двама. За да промени човек негативната си нагласа той първо трябва да осъзнае ,че това му държане и мислене не води до добро и да се опита да го промени.

Неразбиране – то може да е породено от: желание за неразбирането на другия, голяма роля има и миналия опит и неговите собствени убеждения, нечувствителност към вътрешния свят на другия-неспособността на Аза да се постави на негово място.

Очаквания –  всяка връзка се основава на очаквания, които човек проектира спрямо своите действия и правила и очакваме човека срещу нас да ни отговори по същия начин.

Неизпълнени обещания – връзките се крепят на дадени и спазени обещания. Когато те се нарушат вярата започва да се губи, създава се несигурност и безпокойство. Нагласите – негативните нагласи създават сериозни пречки в общуването. Нагласите създават рамка, която довежда до предубеденост към другия.

Самоопределянето – при срещите с други хора  Аза се замисля за това как го виждат и преценят те. Чрез самоопределянето Аза може да промени мнението им без да иска. За това прави всичко ,за да се хареса. Мотиви, които следва:

• контрол върху собствените и чужди действия
• одобрение, харесване
• запазване на самоуважението
• контрол върху провалите си и тези на другите
• избягване на разочарования от бъдещ неуспех

Самоопределянето създава грешна представа за себе си пред другите. И това се получава от старанието на Аза да се покаже в по-добра светлина, отколкото е в действителност.

Самоограничаване – когато неуспехите станат много Аза започва да се самобичува за това, губи вяра в себе си, възприема се като слаб. Това ще попречи в общуването ,когато се превърне в начин на живот; създава мнение у другите, че може повече отколкото показва.

Изтласкване – това е несъзнателна дейност, която отблъсква лошите чувства и мисли. Същата функция има и потискането. Двете дейности отстраняват причинителите на безпокойство у човек –несъзнателно и съзнателно. За това са необходими много усилия.

Бягство – несъзнателна функция, която действа при ситуации, когато Азът се опитва да се спаси и избяга от ситуации.

Фантазиране – това е друг вид бягство, но от действителността.

Регресия – връщане към по-ранни форми на поведение – да се държи по детски/плач, истерии/ Това се случва при големи разстройства на личността и това е опит за разрешаване на проблемите.

Рационализация-изопачаване на действителността в опит да се запази самоуважението. Така Аза самооправдава постъпките си.

Проекция – Азът приписва чувствата си на тези около него, вместо да признае слабостите си и недостатъците си.

Пренос – натрупаните преживявания се насочват към някой друг и  така се превръща в жертва.

Изолация – неосъзнато действие, което  е насочено към откъсване на болезнените мисли от останалите. Така Азът се стреми да ги изолира, събитието се помни, но не и афектите около него.

Отричане – отричане на случилото се ,като се опитва да приема някаква по-добра страна на нещата и да блокира впечатлението от вън.

Насочване срещу другия – неосъзнато враждебно поведение. Азът трансформира собственото си преживяване и го насочва срещу другите.

Компенсация – Азът изтъква достойнствата си, като се стреми да прикрие недостатъците си.

Сублимиране  – трансформиране на желанията в постигнати действия.

Дисоциране – бягство от отговорност и оправдание за случилото се – „Нямах намерение”.

Ниска самооценка – самооценката е важна за индивида въобще.

Това е начин да прецениш на какво си способен. Ниската самооценка засилва саморазрушителното възприятие. Започва смяна на индивидуалността, като се стреми да бъде някой, който не е.

Загубва се автентичността на човека. Ниската самооценка се поражда от: негативно говорене; негативно себевъзприемане; негативни чувства, насочени към себе си; негативно поведение, насочено към себе си.

Това води до ниско себеуважение; ниски цели за постигане. От всичко това се пораждат още множество отрицателни деградивни качества, които вредят на индивида и на отношенията му с околните.

Емоциите като бариера в общуването

Страхът това е емоция, която присъства неотменно в живота на всеки човек.

Той трябва да бъде изолиран, за да не може да се превърне в причина за загуба на сигурност, за несигурност, за разрухата на вече създадените връзки. Той се поражда от неосъществени желания, от мисълта ,че всеки е индивидуален и различен. Това води до мисълта за самота, отлъченост, незащитеност.

Зигмунд Фройд твърди, че страхът себепознанието- да разбере постъпките си, преживяванията си, мислите си. От тук се поражда чувството за малоценност. Избягват се истините за индивидуалността си и се запазва идеала за това какво ни харесва.

Тревожност:

вътрешната самоограниченост създава усещане за захвърленост и безпокойство, засилени от презрението към себе си. Несигурността се засилва, самооценката се снишава. Всичко това кара човека да бяга от света и проблемите. Аза усеща ценностите си заплашени, както и безопасността си. Като цяло индивида се страхува от битието си и прераства в страх от нищото.

Тревожността е свързана с образи, които не могат да се докоснат, враждебност към другия, като той се счита за виновен.

Всичко това кара човек да бъди особено мнителен, изкривяване на истинността на нещата. Преувеличаване на реалността, мисленето е заето с отхвърляне, малоценност, търсене на стратегии за справяне с неудачите и тревожността.

Потребности в такава ситуация: от любов, опекунство, задоволяване с минималното, притежаване на околните. Самооценката зависи изцяло от мнението на околните, възхищение, независимост.

Гняв:

при чувството за обида, предателство, когато те се превърнат в част от живота, то тогава се изпитва гняв и негодувание. Той се проявява, когато имаме чувството, че не сме получили това, което заслужава ме. Реакции в такъв случай са враждебност, отхвърляне, отдръпване.

Вината се появява, когато връзката между двама е застрашена  поради причинени наранявания, забравени обещания, пренебрегнати задължения. Вината се появява, когато човек е осъзнал какво е сторил и се разкайва и опитва да се поправи. Тук се разкрива границата между отговорността и не-отговорността и свидетелства за зрелостта на съвестта. В такива моменти човек се дава сметка колко му е скъп приятеля, партньора и т.н. Оценката за извършеното поражда чувството за вина. Съсредоточаването върху нанесените щети, кара индивида да се опита да поправи злината.

Вината се основава на ценностната система на човека, самообвинението, отговорността. Противоречието между ценностите и постъпката като предателство на собствените вярвания поражда вината.

От тук човек естествено очаква наказание, като това може да прерасне в самобичуване и изкупващо вината поведение. Това е саморазрушително. Вината зависи от :признаване на грешката; съпричастност към страданието на другия; тревожност от мисълта за раздяла. Азът е в състояние да припише вината за причиненото на страдащия.  

При опита да вмени вината у другия Азът използва стратегии основани на силата или слабостта.

Те се подразделят на не-силови и не-директни; силови, като си осигурява сигурност и власт. Това цели снемане защитите на другия и Азът слага маската на мъченик. Директните стратегии засягат самоуважението на другия и той е предизвикан да се защити. Недиректните – вината се хвърля върху другия с неоткрити обвинения.

Срам:

той разкрива отношението към самия мен. Срамувам се от това, което не е одобрено от другите. Засяга се идентичността на Аза- несигурност, отчаяние и водят към затваряне на личността. Срамът е болезнен и издава чувствителността на вътрешния свят. Мнението на околните е решаващо във всеки момент, при всяка тяхна преценка и дълбоко се отразява на достойнствата на Аза. Последствия-скриване на лицето с ръце, погледа се снижава на долу, мълчание, вцепенение, напрегнатост и дори болка.

Съмненията, които тровят Аза се трансформират в ниска самооценка, несигурност, слабост, чувство за малоценност- „дефект на личността”.

Азът изпитва нужда да избяга, изпитва гняв към себе си и околните, тези които го отхвърлят. Срам се поражда от желанието за успех, независимост, да бъде различен. Това се превръща в начин на живот, съпроводен с отрицания, потиснатост, желание за самоутвърждаване. В опитите си да се предпази Азът се отдалечава от другия. Желание да властва над другия, за да се прикрие недостатъкът, стремеж към перфекционизъм, затваряне в себе си.

Гордост:

това е дълбоко рефлективно чувство и има добра и лоша страна. Гордостта, както и срама отразява оценката на Аза за самия себе си. Това е чувство, което кара човек да изтъква добрите си страни или да ги преувеличава. Засилва самочувствието, стреми се към близост с другите и подчинява идеалите си на доброто.

Светлата страна се изразява в положителни мисли относно това, защо е роден индивида да създава добро и да радва околните.

Тъмната страна:

самонадеяност и себичност, високомерие, падения, води до болезнени сблъсъци. Гордостта поражда и страх от загубата на обичните за него неща, постигнатите успехи, загубата на близките си хора.

Срамежливост:

проявява се, когато Азът застава пред непознат или авторитет. Може да се проявява на базата на заучени страхови ситуации от миналия опит. На Азът влияе и връзката с неприятни минали емоции, от очакванията, които имат околните, страх от собственото си представяне. Срамежливостта се издава от жестовете, изчервяване, безпокойство, смущение, стеснителност.

Срамежливият Аз е мълчалив, което е реакция на безпокойството и непохватни жестове. Съпътства се от самоунижение, ниска самооценка, подтиква към бягство и съсредоточаване над слабостите си.

Ниските очаквания, с които е изпълнен го правят песимистичен, завистлив, подозрителен, злопаметен спрямо другите.

Съществуват два вида срамежливост:

• скрита, когато от това „ Азът се чувства зле” и открита – държи се зле.
• За откритите срамежливи бремето е по-голямо.

Започват да го мъчат съмнения в собствената си ценност, затваря се благодарение на собствените си страхове, отдалечава се от околните.

Скритите срамежливи – по-лесно се справят с това си качество. Постъпките на Аза са премерени, така че да оправдае очакванията на околните, да бъде приет и получи одобрение. Срамежливостта остава скрита за тях.

Независимо под какво форма се проявява срамежливостта води до проблеми в общуването.

Смущение:

форма на социално безпокойство при среща с другите. То поражда от съмнения, че  не може да удовлетвори очакванията на околните и да спечели благосклонността им.

Според Филип Зимбардо смущението има различни проявления:

От случайно изпитано неудобство от присъствието на друг до дълбоко обхващащ страх, който предизвиква Азът да избяга.

Смущението е свързано и със срама. Срамът е насочен към бъдещето – възможността да се изложи и унижи.

Смущението е към настоящето-уязвимостта на Аза в конкретната ситуация.

Също така е свързано и със срамежливостта.  Тя е основа на съзнанието, че самоуважението може да бъде накърнено и в основата на страха, че ще се провали.

Последици:

самота, липса на радост при срещи с хора, силна уязвимост, породена от ограничените връзки и слаба емоционална поддръжка. Смущението се предизвиква от –застрашаване на идентичността; липса на контрол върху нещата; липса на самоувереност. Може да се предизвика също от: неприсъщо поведение в дадена ситуация, грешка допусната по случайност и др. То се проявява непредвидимо в резултат на собствени или чужди действия. Ситуации, които предизвиква смущение-срещи с непознати, уязвимост и страх, при неодобрение, отхвърляне, несъгласия, интимни контакти, физическа близост.

Самота-това е състояние, при което Аза е изправен пред ситуация на пусто и безсмислено съществуване. Това е дълбока самовглъбеност и потопеност в себе си, но отвътре Азът се усеща като празнина.

Тя се изразява в желание да се сближи с хората, но заедно с това и желание за бягство. Проявяващи се чувства: отчаяние, самосъжаление, ранимост, тъга, непоносима скука. Човек се изпълва с много разрушителни мисли, те прерастват в твърдения. Самотата обрича Аза на затвореност, ограничаване при създаване на връзки, трудно споделя чувствата си, избягва околните. Всичко това довежда до мисълта-има ли смисъл да се живее и тотално пропадане на личността.

Завист:

тя е свързана с разбирането, че другия има нещо, което аз нямам, но искам да го имам. Това може да се превърне в амбиция за разрушаване щастието на другия. Азът се чувства ощетен от съдбата и започва да изпитва завист. Завистливите хора намират утеха в подлостта и злобата. Те се свързват с чувства като страх, гняв, тъга и непримирима амбиция за превъзходство над другите. Основните страхове на завистниците са малоценност, безнадеждност, безпомощност. Всичко това е резултат от негативното сравнение с околните. В различните ситуации се проявява като: унижаване, присмиване на другия; самохвалство; агресия; манипулиране; обиди, пренебрежение към другия.

Завистта е дълбоко обсебваща емоция. Тя е форма на недоволство към щастието на другия.

Подтиква към клевети, търсене на слабости и грешки, за да унижи другия. Механизми за отричане на завистта – отричане на света на другия, като лош и няма за какво да му се завижда; оттегляне поради изпитана вина от разрушителните мисли насочени срещу другия; подценяване придружено от отмъстителност, злословене.

Ревност:

близостта между хората поражда и съмнения, освен любов. Те се подклаждат от мисълта, че другия не дооценява мястото ми в тази връзка и съмненията заемат първо място. Като цяло тя се поражда от несигурността на Аза, което е съпроводено с дебнене, недоверие, ненавиждане, страдание. Ревността е свързана с тревожността и страха, породени от мисълта за загуба и изоставяне.

Натрапчивите и повтарящи се мисли прерастват в себеизмъчване. Ревността засяга самоуважението – Азът започва да подлага на съмнение всяко свое качество, било добро или не.

Тя се появява, когато Азът се почувства застрашен от загубата на другия, всичко което е важно за него.

Ревността е противоречива – обединява любов и грижа за другия, но се съпровожда от огорчение, омраза, желание за мъст.

Под неин знаменател са обединени страха, гнева и тъгата. Изразява се в ниска самооценка и силно желание да запази връзката, която Аза приема като силно значима. Това подтиква към полагане усилия за възстановяване на романтиката, събуждане на спомените от миналото, подаръци, послания за чувствата на Аза. Действията издават надзорно ипритежателно поведение – ограничаване на възможностите за срещи с други хора, отнемане на свободата, самостоятелността. Действията могат да бъдат заплашителни или не, конструктивни или деструктивни, открити или скрити. Те са породени от страха, че връзката е заплашена, засегнато е самоуважението и вътрешното достойнство.

Отегчение и скука:

те издават безсмислеността на връзката. Присъствието на другия кара Аза да се чувства задушен и раздразнителен.

Когато се загуби смисъла на връзката се появява отегчението. То е близко до депресията, но тя е насочена на вътре, отегчението на вън от същността.

Характеризира се с неудовлетвореност, гняв, безпокойство, раздразнение. Може да се породи и от баналността и повторението на скучните ситуации.

Объркани ценности – това, което ни предпазва от капана на скуката са целите, които си поставяме. Те са изразна ценностите, които човек приема за себе си.

Ценностите стават объркани, когато не са осъзнати и неподредени.

Това води до объркване като цяло в действията на Аза и довеждат скуката и отегчението.

 

therapycenter.bg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Използвана литература:

1. Стаматов. Р „Психология на общуването” изд. Хермес, 2008 г.
2. Лийбермайстер, Свагидо „Дзен консултиране. Медитативен подход за работа с хора“. Изд. „АНАНД“, 2011.