Същност и особености на страха

 

Страхът е естествена човешка емоция. Детските страхове са обусловени от възрастови признаци и могат да преминат естествено, без да оставят травма, но могат и да се превърнат в различен вид неврози или фобии.

Причините за появата на детски страхове са различни: страховете на родителите, маниакално обгрижваща майка, плашене на детето в ранна възраст, нездрави отношения в семейството, оставено на самоотглеждане дете, конкретни травмиращи ситуации, агресивен родител.

Според различната възраст има и различни видове страх. Специалистите ги разграничават в няколко групи като започват от вътреутробното развитие на детето. За конкретната ни работа е важен периодът след три-годишна възраст, когато детето започва да се социализира и страховете му имат по-съзнателен характер. Тогава може да се наблюдават страх от непознати, страх при раздяла, нощен страх. Най-важната възраст за конкретното изследване е средната училищна възраст – 9-14 годишни, когато вече говорим за училищни страхове. Страхът при болести засяга, както малките така и големите деца. Трудно е разделянето на видове страх, защото често причините се коренят в ранна възраст, а последиците се виждат на по-късен етап. В този смисъл възрастовото разделяне е условно.

Изключително важно при разглеждане на темата за страха е външното влияние – ролята на медиите, средата и обществото. Появява се въпросът за връзката между страх и агресия. Темата за детските страхове е особено важна днес, когато все повече деца страдат от различни психически разстройства.

Природата на страха

„Страхът е събитие от телесно естество и засяга нашата креативност.“

Състоянието на възбуда на автономната нервна система засяга всички бозайници, включително и човека. Страхът е комплекс от негативни чувства и емоции и следствие на това и реакции, които се активират от обект, който е разпознат като заплашителен. Въпреки явната аналогия между страха при животните и при хората, при последните той се е развил толкова значително, че за разбирането му не е достатъчно да се изследва поведението на животните. Страхът при хората е нещо самостоятелно и следва да се разглежда задълбочено и отделно. Ако направим психоанализа за причините, пораждащи страх, и потърсим отговора на въпроса какво е страх, ще трябва да разгледаме биологичната същност на страха. Тогава можем да дадем точен отговор.

„При съществуваща опасност определени зони от мозъка – амигдала и хипоталамусът – се активират, за да контролират физическия отговор на страха. Химически вещества като адреналин и стрес хормона – кортизол, се изливат в кръвоносната система, като това изливане предизвиква определени физически реакции.“

Човек не е свързан нито с определени причинители на неговия страх, нито с определени модели на реакция. Връзката с инстинкта е загубена до значителна степен. При някои форми на страх е дори избегната вегетативната възбуда. Заради „страх от страха” се избягват всякакви възможни причинители. „страхът „се изявява само в това, че уплашеният почти не може да се придвижва свободно и не смее да взима решения, като с това ограничава себе си и другите. Тези страхове се наричат „фобични”.

Причинителите на страх трудно могат да се класифицират. Те тръгват от болка и опасности и стигат до специфични лични причини. Човешкият страх вече не е само едно вегетативно състояние, свързано с фиксирани модели на действие, а същевременно – и понякога изключително – е една вътрешна представа, чувство и душевно състояние.

Страхът е белязан силно от изживявания от областта на междучовешките взаимоотношения. Объркването при родителите настъпва тогава, когато причината за страха у детето им е вече забравена, а остават последиците. Често те са психосоматични. Детето концентрира своето внимание върху тялото си и изживява телесни усещания – болка, задушаване, парализа, изтръпване, нощно напикаване и други. Родителят започва да води детето при лекари и не открива никаква причина за появилите се симптоми. В един момент страхът започва да се опира само на спомени и фантазии и първопричината съвсем изчезва. Въпреки теоретизирането остава един основен въпрос. Защо хората като цяло са тревожни? Защо децата са тревожни? Раждат ли се такива или родителите им ги правят такива? И двете неща са верни.

Видове страх

Има много видове страх: като се почне от страха на бебето от непознати, страхът на детето да се отдели от майката, страхът на голямото дете от пътуване с кола, страх от паяци, бури и се премине през страховете, които имат телесен израз – заекване, нощно напикаване и се стигне до различни фобии.

Страхът може да се разглежда и като скрито изражение на усилието да се потиснат агресивните и сексуалните инстинктивни желания и е сигнал за помощ, ако потискането не е напълно успешно. Това е теорията на глъбинната психология, която обръща голямо внимание на връзката между страх и агресия. Тук страхът и чувството за тревожност се разглеждат като полезни за справяне с подсъзнателните импулси.

Има различни класификации на страха, според възрастовите особености или според причините. За нуждите на дипломната работа, която обхваща 11-14 годишни деца могат да се отделят следните страхове:

Страх от непознати

Този страх започва още в кърмаческа възраст, но продължава и се задълбочава в по-късна възраст. При бебетата се появява ако само един човек се грижи основно за детето. Тесните едностранни връзки водят до по-големи потребности и често причиняват на хората големи разочарования. Деца, които още не са сигурни в своите чувства, изпадат по-често в моменти на безпомощност и се спасяват в така наречения „етноцентризъм”. Смятат, че това, което е тяхно и познато, е добро и безопасно. Непознатото се изживява като лошо, опасно и буди безпокойство. Не във всички общества се появява този страх. Зависи от културната традиция и от семейните модели. В България майчинството беше дълъг период от време. За пеленачето се грижеше основно майката или нейната майка. В резултат на това се появява болезнена двустранна привързаност. За детето и за майката тръгването на работа на последната е равносилно на раздяла и изоставяне. Това обяснява и трудния преход към детска градина или към детегледачка.

Доскоро нашето общество залагаше на тесните индивидуални връзки. Смята се, че ако само майката се грижи основно за детето, то ще израсне човек с по-здрави чувства. Това е така, но от друга страна детето е лишено от групата. Децата, които са отглеждани в група, имат по-силна ангажираност и от рано свикват с правилата.

За появата на страх от непознати голямо значение има модела на поведение на възрастния човек. Ако майката и бащата се държат отблъскващо към непознатите, те създават модел на поведение за детето, което става също враждебно по отношение на непознатите.

Разбира се, натрупването на този страх и неговата изява в бъдеще е дълъг процес, който се обуславя и от отношението на обществото към непознатото и чуждото.

Страх при раздяла

Този страх също се заражда в ранна възраст. Смята се, че раздялата е полезна, защото всеки човек трябва да открие в себе си механизми за преодоляването му. В кърмаческа възраст раздялата се приема изключително болезнено от детето и не е необходима. Бебето има нужда от своята майка. Големите деца по-лесно преодоляват раздялата, защото вече имат ресурс, който им помага да се самоуспокоят. За мен е по-важен въпросът за раздялата при по-късна, вече училищна възраст. Тогава раздялата с близките, която има временен характер, не предизвиква страх. Страхът се появява, когато на детето му се наложи да се раздели с любим човек за по-дълго време. Например при развод на родителите.

Семейството е мястото, където детето трябва да се чувства най-сигурно. Семействата в началото създават една идеализирана среда на щастие и комфорт и така децата не се чувстват подготвени за раздели.

Тук говорим за традиционното семейство, което с годините придобива все по-малко значение в съвременното общество. Идеалистичната представа за семейство, състоящо се от съпруг, съпруга и едно/две/три деца в България днес все повече губи своите последователи. Въпреки модерните виждания и увеличаващия се брой разводи в съвременния свят, децата продължават да изпитват страх и болка при раздялата на своите родители.

Ако единият родител напусне семейството, децата смятат че и другият може да си тръгне и те да останат сами. Често те се винят себе си за разтрогването на брака на родителите им. При разводите децата изпълняват ролята на буфер между враждуващите лагери. При напускане на средата, с която са свикнали, страхът се засилва и се преплита със страха от непознатото. Не винаги този страх има видими проявления. След острата фаза, като че ли детето става по-спокойно, но често се проявяват и психосоматични проблеми. Децата в училищна възраст се отделят в полето на фантазиите. Мечтаят си как родителите им отново ще се съберат. Успехът им в училище рязко спада. Колко дълго ще продължи кризата зависи от отношенията на самите родители. Ако те успеят бързо да се помирят и да осигурят отделни, но сигурни среди за живот на своите деца, то и преходът към новото положение ще мине по-безболезнено за децата. Много е важно какви чувства предават на децата си разведените родители.

Децата се отнасят към ситуацията на раздяла не само със страх, а по-скоро с двойственост. Поради това имат чувство за вина. Децата се намират в „конфликт на лоялността”. Те не знаят къде са те самите и каква е тяхната роля. Тази роля, която те поемат принудително може да се развие в живота им по два начина: болезнено привързване към единия родител, което изобщо не е здравословно или в по-късен етап – ранно отделяне от семейното огнище.

Като засягам темата за разводите, не мога да не спомена един конкретен страх, който преследва днешните деца – страх от скандали. Често семействата решават „в името на децата“ да не се разделят. Те живеят в среда на непрекъснати скандали. Въпреки, че не се разбират, родителите смятат, че за децата е по–здравословно да стават свидетели на грубо отношение между тях, но да живеят в „семейна среда“. Според мен травмата, която ще изживее едно дете при развод е по-малка отколкото последиците, които се натрупват при това да е свидетел на непрестанни скандали и обиди.

Нощен страх

Този страх се нарича „pavor nocturnes”. Той се появява още от най-ранна възраст и може да продължи да съществува и в по-късен етап. За възрастта, която изследвам не е характерен, а се изразява в конкретни нощни кошмари или „страх от тъмното. Детето сънува, вика на сън, търси помощ от родителите си, появява се в тяхното легло и на сутринта нищо не си спомня. Тези пристъпи на страх се появяват при повърхностен сън тогава, когато се сънува. Като причина се приемат общи и специфични натоварвания в живота на детето между 4-10 годишна възраст. Родителите осъзнават чувствителността на своите деца и степента на издръжливост при натоварвания. Чрез особената форма на пристъпа децата се защитават от съзнателна среща със страха. Едно дете може да спи спокойно само ако за нощта може да се разграничи от родителите и техните грижи и ако може да се надява, че родителите разполагат с още малко сила, за да се обърнат и към неговите грижи.

„Страхът от тъмното“ също се появява често в училищна възраст. Трябва да се види източника на тези страхове – дали е в миналото или е резултат от напрежение у детето през деня. Възможно е детето да е станало неволно съпричастно и към проблеми на своите родители. Така или иначе заспиването е отделяне на детето и сбогуване със света и най-близките. До училищна възраст този страх трябва да е преодолян и ако се засили трябва да се търсят причините.

“Страхът от тъмното“ е и проекция на страха от изоставяне и страха от самотата.

 

Училищни страхове

Спецификата на нашата образователна система допринася за появата на училищни страхове, които често достигат до характера на фобии. Дори когато детето се радва, че ще тръгва на училище, преходът от детската градина към новото място е свързан с появата на чувство за тревожност. То ще трябва да се движи в по-различна група и да премерва силите си с нея. Изискванията също са по-различни, а и вече не става въпрос само за един възпитател. Детето вече не принадлежи само на родителите си, но и на обществото. За разлика от други страни у нас преходът към училище не е омекотен по никакъв начин. Родителят няма право да присъства в часовете, а обучението ни от няколко години е целодневно. Например в Германия, Испания, Франция детето в началото посещава училището за няколко часа.

„ … всяко развитие се извършва в полето на напрежение между вътрешното изменение и промените на външната ситуация, която поставя нови предизвикателства.” В този смисъл този преход е необходим и навременен. До голяма част лекото му преминаване зависи от родителите и тяхното ниво на тревожност. Много от тях започват да изискват моментален резултата, с което натоварват детето.

Има деца, които още с първите дни и седмици в училище започват да се страхуват. Този страх е породен най-вече от раздялата с майката. Децата не показват директно този страх. Започват обаче по-чести оплаквания, които имат чисто психосоматичен произход. Тук става въпрос и за болезнена двустранна привързаност на майката и детето. Има случаи, когато самата майка се е вкопчила в детето и възприема училището като „необходимото зло”. Мнимите болести предизвикват майката да освобождава детето си от училище, но това не решава проблема, а го задълбочава. Изходът е по-тясно сътрудничество между семейството и училището.

Майката не бива да бъде оставяна сама, важна е и ролята на бащата, да се лекува училищната фобия и да се игнорира училището, е равностойно на загуба на реалността.

Друг случай, също често срещан, е на деца, които не се страхуват в първите дни и седмици от училището, а едва на по-късен етап. Едва след няколко години на обучение те започват да се оплакват от главобол, връщат се в къщи потиснати, заплашват че няма да ходят в училище повече. В случая явно не става въпрос за болезнена връзка с майката. Тук причините се крият в личността на детето и в способността му за постижения. Разбира се може да става въпрос и за конкретни причини, предизвикали отрицателни чувства у детето – личността на учителя, поведението на групата, конфликти. Райнмар дю Боа нарича тези деца „ аз – слаби”.

Става Въпрос за „по-малко контактни деца, по-скоро стеснителни, понякога свръхприспособими.“ Често тази особеност на характера остава скрита за родителя и често и за учителя. Детето много лесно се приспособява. Понякога получава закрила от учител или от група – приятели. Първата криза може да дойде при раздяла с този учител или разпадане на групата. Особено силно влияние придобива класната общност във възрастта между десет и тринадесет години.. Много е важна реакцията на родителите на “аз – слаби деца” при появата на страхове, свързани с училището. Трябва да се действа внимателно и в пълен синхрон с детето и училището. Първо трябва да се проучи проблема. Не бива да се конфронтират двете общност семейната и училищната, защото резултата е винаги против детето. Училището и родителите трябва да си сътрудничат до отстраняване на проблема и в помощ на детето.

Училищните страхове са важни и трябва да се познават, за да може да се реагира своевременно преди да се стигне до неврози.

Райнмар дю Боа обръща внимание и на страха от провал при претоварване. Децата имат различни възможности и способности. Често амбициите на родителите им са нереалистични. На много от тестовете децата се провалят и не постигат очакваните резултати. Отново стигаме до въпроса за тясната връзка между училището и родителите. Един учител лесно може да забележи наклонностите на детето в дадена област и слабостите му по отношение на други области. Той може да насочи родителите къде са дарбите на техните деца. За съжаление много родители не искат да видят реалистично децата си и търсят изявата им в области, в които децата се чувстват слаби или просто не им е интересно. Не само това – но се стига и до конфронтация с училището, която винаги е във вреда на детето.

Очакванията за постижение се превръщат в стрес и водят до страх от провал. По начало усилията на детето да постигне нещо не са принудителна работа, а негово собствено желание. Дори и едно постижение да е свързано с напрежение, то не буди автоматично страх от провал. То е свързано и с радостното очакване за похвала. Тук се появява отново ролята на родителя. Ако той самият не е доволен от своите постижения, ако не обича работата си, ако не смята своята образованост за белег на престиж, то тогава той го пренася и върху детето си. Тези мисли действат демотивиращо на детето.

Стига се до мнението, че колкото и да учи, няма да бъде постигнат резултат, както при родителите. Друга група родители действат по обратния начин. Те пришпорват децата си и ги карат да постигат по-високи резултати. Изхождат отново от своето положение на неудовлетвореност и смятат, че децата трябва да постигнат повече. Те трябва да постигнат непостигнатите цели в живота на родителите си или на бабата и дядото. И тази крайност довежда детето до чувството на тревожност и непостижимост. Пак се генерира страхът от провал.

Най-важното при децата е похвалата и признанието. Деца, пред които в училище се поставят прекалени изисквания, се научават да бъдат безпомощни … За много деца, които не вярват в своите способности, препятствието, което трябва да прескочат се оказва прекалено високо. Такива деца отново се провалят и повече не искат да поемат риска, затова се отказват и така попадат в омагьосан кръг.

Основно правило: да се направи всичко, за да не се помрачи радостта от постижението. По- добре да се изисква по-малко, отколкото повече.

С настъпването на пубертета могат да се появят нови или отдавна забравени страхове.  От началото на пубертета започват да се развиват невротични смущения, които продължават и при възрастните: смущения в храненето, натрапливи неврози, депресии. Тогава отново може да се появи училищна фобия, която да напомня на тази от първите дни на постъпването на училище. Излизат стари зависимости – между децата и родителите. Юношите се чувстват обидени на родителите си и вероятно ги е срам от това чувство на зависимост. Те искат да се отърват от него. Младежите започват да се държат лошо и тиранично с майките си. Да ги принуждават да се грижат за тях като за малки деца. Юношите могат да откажат да посещават училището. Възможно е това поведение да изразява страх от враждебното общество. Децата искат да се скрият в семейството. Самото общество трябва да помогне в такива случаи, със стимулиране на ранното отделяне от семейството. За съжаление нашето общество не прави нищо в тази посока.

Традиционно българите живеят в „големи семейства”. Много късно децата се отделят от майката, което ги прави трудно приспособими. Родителите също късно отделят децата си от себе си.

Училището е летвата, която децата трябва да прескочат, ако искат да намерят път, който да ги изведе от семейството в обществото. Изключително важен е този преход за формирането на детето като възрастен. Трябва да се осигури необходимата самостоятелност, но и подкрепата от страна на родителите. Това е тънка граница, която всеки родител трябва да усети – докъде може да стигне и откъде да отстъпи. Сътрудничеството с училището е задължително.

Страхове при болест

Тези страхове също имат своя произход от най-ранна детска възраст. Когато малкото дете изпита болка, то не може да си обясни дали това идва отвън или отвътре, дали за болката са виновни другите или това е наказание за него. За него е важна в този момент реакцията на най-близките му хора. По тяхното поведение то се ориентира, така че една паникьосана майка определено в такива моменти засилва страха у детето. Ако в този момент се наложи намесата на лекар, детето го възприема като чуждо вмешателство и страхът се усилва. В училищна възраст, особено при наличие на училищни неврози или фобия се появява ипохондрията. Това е страх от болести, при които напълно липсва симптом на заболяване. Тези пристъпи много често са резултат от съществуваща в семейството или средата болест, за която детето знае. Дори лекарите да потвърдят отсъствието на такава болест, ипохондричният страх не изчезва. Във възрастта на пубертета става въпрос и за половите промени, които настъпват. Детето се страхува от промените в тялото си, реагира с чувство за вина и се появява ипохондричен страх. Това е и страх от порастване. Детето се стреми към вниманието на майката.

До голяма степен виновни за страховете от болести са и тревожните родители. Те често споделят своите тревоги с децата си и така ги плашат.

Страх и медии

Съвременните деца изкарват пред телевизорите си твърде дълго време. Те често пъти живеят живота на любимите си герои. Психолозите твърдят, че гледането на игрални филми и най-вече сапунени сериали трайно влияе върху живота на децата. Те копират модели на поведение, които често нямат нищо общо с действителността. Доказано е, че гледането на телевизия води до пристрастяване. Удоволствието идва от възбудата, която получава детето при гледането на любимите си предавания. При младежите се наблюдава друг тип пристрастяване – към адреналинови програми и често и към филми на ужасите. гледането на тези филми, по-специално на особено страшните сцени, има характер на проба за смелост. Изпитването на страх от тези филми служи за успокояване на действително съществуващите страхове в психиката на юношите.

Друго е влиянието на публицистичните предавания. Въпреки, че на нас като родители ни се струва, че детето ни не се интересува от новините,  мога да кажа, че децата следят с особен интерес особено по-страшните новини. На следващия ден в училище биват обсъждани природните бедствия, убийствата и катастрофите. Децата в средна училищна възраст започват да изпитват страх от конкретни опасности. Това са всички онези истински случаи, за които те слушат в новините. Някои родители предпочитат децата им да изпитват страх, за да бъдат по-предпазливи. Проблемът идва от това, че истинските опасности могат да възбудят въображението на детето. Така могат да се родят страхове, които преекспонират опасностите и ги превръщат в много опасни фантастични образи.

Гледането на телевизионни предавания и играта на компютърни игри с право са сравнявани със средства за наслада като алкохол и никотин и водят до пристрастяване. Те постигат процес на възбуда и детето се чувства удовлетворено. Тази пристрастеност се получава особено често при деца, които нямат здрави връзки в семейството или в социума.

Конкретните страхове, които се появяват в училищната възраст не са само повлияни от медиите, но и от появилата се съвест у децата. Те вече много добре знаят какво се наказва от обществото. Тази възраст е класически период на невротични страхове. Вече говорим за съзнателно насочени и основателни страхове. Децата се страхуват от пожари, крадци, тъмнина, бури, кучета, паяци. Опасността идва изцяло отвън, а не отвътре.

„Преодоляването на страха – това е преодоляването на собствената вътрешна възбудимост и на собствения разрушителен потенциал“ . Детето реагира със страх не само към външни агресори, а и спрямо собственото си разрушително поведение. Тънката граница между страх и агресия трябва да се намери с помощта на родителите. Страхът всеки момент може да се превърне в агресия. Обкръжението на детето също подпомага този процес на преминаване на страха в агресия. Ако създава подобни модели. Обществото също постига двоен резултат на страх и агресия. Децата не трябва да се възпитават в страх. Има схващане, че ако към един човек в ранна възраст е постъпвано агресивно, то по-късно той става агресивен.

Съветите, които дава Раймар дьо Боа за родителите, са те да се погрижат децата да имат по-реалистична оценка на опасностите. Родителите не бива да използват страха на децата и да ги принуждават да вършат определени неща. Това може да предизвика само агресивност и инат. Те трябва да внимават със собствените си страхове и да ги ограничават от тези на децата. Гледането на телевизия трябва да се регламентира, а е добре и родителите да гледат заедно с децата си телевизия, за да могат да помогнат на децата да видят кое е реално и кое не е.

Като заключение мога да кажа, че страхът и тревожността съпътстват нашия и на децата ни живот. Страхът може да бъде разпознат, може да бъде диагностициран, но трудно може да бъде преодолян. Често този страх е и полезен. Той служи на детето за преодоляване на вътрешната или външна агресивност. Когато не е преминал в невроза, той подпомага човека в преходните периоди на неговото развитие. Първата и най-важна стъпка е спокойната и сигурна среда, която ще осигурят родителите на своите деца. С децата трябва да се говори. Втората стъпка е сътрудничеството с училището. Ако тези неща не помогнат, идват на помощ специалистите.