Разстройство на привързаността

 

 

Поведението на привързаност е такъв клас поведенчески реакции, който е насочен към постигане на близост с друг индивид. Насрещното поведение /отклика/ е грижата на родителя за детето.

Чрез привързаността се развива способността да се създават и поддържат връзки, основани на тази привързаност. Ако родителите не взаимодействат с детето за формиране на сигурна връзка дете-родител, по-късно  през живота си възрастният, които не е сигурен във връзките, основани на привързаността, приживява различни емоционални разстройства.

Джон Баулби, отбелязва, че “децата, които не са преживели взаимна  привързаност, по-трудно се свързват с другите”. За тези деца е много трудно да се научат да изграждат каквито и да било взаимоотношения. Те не са се научили да се грижат за другите. Като са получили малко любов, имат проблеми и с даването на любов.

Общо взето, децата, които са били жестоко пренебрегвани са най податливи да пострадат от липсата на привързаност.

Поведението, насочено към създаване на привързаност, се проявява в зависимост от възрастта, пола и обстоятелствата,  и донякъде в зависимост от опита в ранно детство.

За да се привърже, детето трябва да бъде близо до специалния човек. Да бъде близо, означава да може да проявява следните черти на привързаността:

• специфичност –да се насочи към един или няколко конкретни индивида, подредени по предпочитание;
• трайност – да създаде провързаност, която продължава обикновено през целия човешки живот;
• ангажираност на емоциите – много от най-интензивните емоции възникват по време на оформянето, поддържането, прекъсването и подновяването на отношения, характеризиращи се с привързаност.

Силната привързаност помага  на детето: – да развие пълният си интелектуален потенциал;  да разбира усещанията си; да мисли логично; да развие съвестта си; да се научи да разчита на себе си; да се справя със стреса и фрустрацията; да преодолее обичайните страхове и притеснения;  да развива бъдещи взаимоотношения; да редуцира чувството на ревност.

Трябва да се помни, че първата връзка на детето с обгрижващия  го стои в началото и оказва съществено влиание при осъществяването на по-нататъшните връзки на индивида. При тази първа връзка детето се научава какво може и не може да се очаква от другите. Деца, които не преживяват здравословен процес на даване и приемане в тази връзка може и да не могат да го преживеят и при другите връзки.

От съществено значение е детето да се научи да се доверява. Дете, преживяло една здравословна привързаност по-лесно пренася тази привързаност към някой друг, като развива привързаност в допълнение.

 Видове привързаност между майка и дете

Сигурна, надежна привързаност– тези деца показват строго предпочитение към родителя пред непознатия. При липсата му плача, а когато той се завръща, бълзо се успокояват и търсят близък физически контакт. Използват родителя като сигурна база при изследване на непознатата ситуация.

Сигурната привързаност се наблюдава у деца, чиито майки са сърдечни и с навременен отклик на сигналите на детето.

Факторите за формиране на сигурна привързаност са:

• Възможност за установяване на близки отношения с един човек;
• Чувствително родителстване /качество на грижете/;
• Ролята на индивидуалните характеристики и особености на детето;
• Взаимоотношения в семейството, опита на родителите от собственото им детство.

Избягваща привързаност– това са безразличните деца, неоткликващи в присъствието на родителя; не се наблюдават промени в поведението им както при липса на родителя, така и при неговото завръщане.

Несърдечно отношение на майката, но навременен отклик на сигналите на детето, формира избягваща привързаност.

Съпротивляваща се или афективна привързаност– децата търсят близостта на родителя, често не изследват средата. При завръщането му – са гневни, трудно се успокояват, удрят го, може да говорят с гръб към него, да са явно враждебни или да проявяват свъхинтимност с родителя.

Сърдечно отношение на майката, но не навременен отклик на сигналите на детето, формира афективна привързаност.

Дезорганизирана /дезориентирана/ привързаност– при връщане на родителя децата показват объркано и противоречиво поведение, подтиснати са. Налице е замаяна лицева експресия. Внезапно могат да заплачат, но по-типично е да заемат “замръзнала” поза.

Ненавременен отклик на сигналите на детето и несърдечно отношение на майката,формира дезиориентирана привързаност.

Според Мери Енсуър само сигурно привързаните деца развиват привързаност към меки несоциални обекти /плюшено мече, малко одеало, игрчка/ помагащи на детето да се отдели от майката по един сигурен начин. Детето трябва да си създаде обект, който да замества ранния реално грижещ се за него човек. Постепнното разграничавене от околните води до обособяване на ясно чувство за самия себе си, увеличаването на независимостта и вътрешната сигулност.

 

 Видове  реакции при  раздяла

Протест– съпровождащ се с остро душево страдание. Детето плаче, вика, тръшка се; забелязват се признаци на паника и активна моторика. Първо доминира тревожността от раздялата, а в последствие идва и гнева.

Отчаяние – появява се след няколко дни. Намаляват активните движения, наблюдава се  отпусната лицева експресия, детето плаче монотонно, изглежда пасивно, отдръпнато, жално и нещастно. Появяа се тъга. На външен вид то е тихо и спокойно, но е нарушен съня.

Отчуждение– детето проявява интерес към предметите и играчките, но изглежда пасивно, безразлично и се обръща встрани при вида на родителите си.

 

Етапи в нарушенеята на привързаността при малките деца

 1 етап– 0-6 месеца – чест плач, неприятно усещане при докосване, нежелание на детето да бъде успокоявано от други, повтарящи се движения с цел самоуспокояване.

Проблемите с привързаността на тази възраст могат да доведат до пристъпи на гняв и в последствие до негативна самооценка; до преживяване на детето, че винаги то е виновно за лошите неща, които се случват; до поведенчески проблеми и обучителни трудности в по-късна детска възраст.

За да се избегнее необходимо да се увеличи физическия контакти с детето, детето да се носи  повече за да бъде навсякъде с родителя. Ако бебето е по-чувствително към определена сензорна модалност, трябва да се акцентира върху нея, когато се общува с него. Необходимо е да се разбере на какво точно се радва и наслаждава – на кои звуци, докосвания, ритми, позиции, миризми реагира най-благоприятно.

2 етап–6-10 месеца – прекалена доверчивост, липса на страх от непознати, повтарящи се движения с цел самоутеха /например люлеене/.

Нарушенията в привързаността на този етап в по-късна възраст ще доведат до преждевременно развитие, което тласка детето към позицията, че няма нужда от никого.

За да се избегнее необходимо да се поддържа структурирано ежедневие, за да може детето да свикне с рутината. Необходимо е да му се дава възможност да изразява чувствата си. Плачът му може да се сигнал за определено чувство, а не вик за помощ. Подобен плач може веднага да бъде успокоен, като детето се люлее нежно и продължително. Привързаността се стимулира и развива именно, когато детето се успокоява и когато важния за него човек е с него, когато то не се чувства добре. Проблемите с привързаността правят детето уязвимо към регресия в развитието.

3 етап–10-18 месеца – прекалено силна тревожност на детето при раздяла с обгрижващия го родител.

Абсолютно нежелание на детето да се отдели дори за минута от родителя води след себе си и пълната  липса на интерес от страна на детето за изследване на окръжаващия го света.

За да се избегнее необходимо, когато детето “тръгне” да изследва света, но забрави да се върне, за да провери дали родителя е там, същия може да стимулирате връщането му, като остави близо до сибе си негови любими играчки и привличе вниманието му върху тях. Похвалата е задължителна, когато детето се върне.

Много от техниките за предишната възрастова група важат и за децата на тази възраст.

4 етап– 15-24 месеца – неспособност на детето да интегрира зависимост и независимост.

Детето, “замръзнало” в точката на тази дилема, избира една от двете крайности – или става отчуждено и дистанцирано, или прекалено прилепчиво.

Тревожността от раздяла може да продължи до училищна възраст, което ще доведе до поведенчески проблеми или обучителни трудности.

Проблемите на привързаността в тази възраст правят детето по-чувствително към провали и фрустрации, което води до силна тревожност, гняв и чувство за срам. Често външният израз на всички тези неща е защитното агресивно поведение.

За да се избегнее необходимо, когато хленченето на детето стане прекалено, то да се насочи към някаква дейност. Твърдите граници са много важни  при формирането на цикъла на привързаност. Ако това не се направи, има опасност да се загуби постигнатото до момента. Прекаленото разглезване, макар и добронамерено, няма да доведе до добри резултати. Детето трябва да се окуражава да разбира и изразява чувства си. Ако детето може вербално да изрази онова, което чувства, то няма да го изрази с поведението си.

 5 етап– 24-36 месеца –  неспособност на детето да осъзнае постоянството на собственото си Аз и на обектите, а това води до пречки при емоционалното свързване с хората, т.к. е налице страх от неизбежна загуба.

В поведението на детето това може да се прояви като прилепчивост /с цел да се предотврати загубата/ или отчужденост и дистанциране /с цел избягване на болката/. В последствие това може да доведе до проблеми при неочаквани битови промени или проблеми при  преместване.

За да се избегнее необходимода се направи ясна граница между детето и неговото поведение. Нереалистичните очаквания ще блокират развиването на привързаността, т.к. ще доведат до разочарования. И през този период регресиите са често срещано явление, ако привързаността е нарушена.

 

 Начини на разстройване на привързаността

 Дезинхибиран тип разтройство

Налице еневъзможност на детето да се привърже към определено лице.

Това са деца гледани от „разнообразни“ баби и лели, при което детето се обърква и не знае коя всъщност е майка му, късно осиновените дете или деца отгледани в институции.

Тези деца не могат да осъществяват трайни връзки и конкретни комуникации в зрялата си възраст. Не правят разлика между близки /роднини/ и индеферентни нему лица. Зад голямата „отвореност“ /подчертана общителност с непознати/ и зад размитата граница между родители и странични хора, обикновено стои неспособността за ясна и добра привързаност.

Тревожен тип разтройство – разстройство с тревога от раздяла

Различава се от обичайния страх от раздяла, присъщ на всяко малко дете. Изявява се след известен период на добро здраве.

Детето отказва да ходи на училище, да остане само в къщи, да спи отделно в съседна стая. Страхът завладява целия душевен свят на детето, не му дава покой нито през деня, нито през нощта – съня е неспокоен и е придружен от кошмари.

Обикновено това е дете, гледано от много тревожни хора. Майката е винаги на разположение и не го оставя никога само. Това дете е непрекъснато в присъствието на някой възрастен.

Реактивен тип разтройство

Нарича се още синдром на лошо отношение с децата. Детето изпитва постоянен страх и несигурност. Винаги е „нащрек“ /свръхбдителност/.

Социалните му реакции са двойнствени: приближава се при повикване, но с обърната в страни глава. Отдръпва се, ляга на пода, избягва срещи. Децата стават агресивни към себе си и към околните, или обратно – апатични.

 

Ефекти от липсата на привързаност

Не може да се каже, че има една единствена причина за появата на проблеми в привързаността. Доказано е, че съществуват няколко рискови фактори, чието наличие може да доведе до възникването на подобен проблем, а именно: – нежелана бременност; многократно хоспитализиране в първите три години от живота на детето; употреба на наркотици по време на бременността и след раждането; нереалистична представа на родителите за детето; много хора, които се грижат за детето; многократни смени на жилището, в което детето живее; ранна история на загуби; грубо и непоследователно родителстване; физическо или сексуално насилие; неглижиране; хронични заболявания; симптоми на недобра привързаност и др.

Липсата на привързаност има връзката със прихологическите и поведенчески проблеми. Непривързаните деца имат трудности нормално да се свързват с другите. Може да се окаже, че децата нямат съвест, че са манипулативни, или че не изразяват искрено привързаността си.

Най-трудно за непривързаното дете е да расте социално. То има огромни трудности да се научи да изгражда и поддържа връзки от какъвто и да е характер. То не се е научило да се грижи за другите. Като е получило малко любов има трудности и в отдаването й, както и във възприемането на правила и закони. Първата му грижа е “Има ли в това нещо за мен?”

Понеже децата не вярват на останалите, много от типовете поведение при тези деца целят да задържат на разстояние хората..

Някои от моделите на поведение, които децата проявяват за да задържат хората на дистанция са: – слаб контакт с очи; отдръпване /физическо, емоционално, изразено чрез страх/;хронично безпокойство; агресивно поведение; безразборна привързаност; свръх-компетентност; липса на самоосъзнаване; битки за контрол; синдрома 2 или 20 г;забавено развитие на съзнанието /лъжа без причина,  а кражбата е „намиране”/.

Ако проблемите с привързаността преминат от предучилищна възраст в начална училищна възраст, рискът те да се задълбочават с годините е голям. В най-лошия случай, детето може да развие разстройство на привързаността. Децата с подобно разстройство не могат да се доверяват на другите, особено на авторитетни фигури. Те възприемат себе си като жертви на живота и не поемат отговорност за нищо. Въпреки тази външна маска, вътре в себе си те се чувстват виновни за всичко лошо, което се случва. Социалните им умения са много ограничени. Склонни са да възприемат хората като взаимозаменяеми източници на удоволствие.

При анализ на взаимодействията, протичащи при едно по-голямо дете и родителя, е важно да се отбележат потребностите на детето, които могат да бъдат както физически така и психологически. Натрупани чувства могат да бъдат както негативни/тревожност, страх, яд, ярост, мъка, тъга/, така и позитивни/радост, въодушевление/. Такива деца трябва да се окуражават да изразяват чувстватата си, докато физическито напрежение, съпътстващо натрупването на силни емоции спадне. В този момент на отпускане децата са най-предразположени към осъществяването на контакт.

Регресиите при по-големите деца са по-сложни, отколкото при бебетата и по-малките деца.

Децата с проблеми в привързаността създават много проблеми на родителите си – независимо дали са осиновени, биологични или приемни деца. Те сякаш имат шесто чувство, което безпогрешно открива слабите места на родителите.

Може би най-добрият вариант е да се фокусира върху това да се спечели доверието на детето.

При доверително общуване хората са склонни да проявяват максимум откритост, прозрачност и минимум сдържаност в социалните си контакти и отношения един към друг.

Наказанието и пренебрегването не са подходящи начини за реагиране спрямо отхвърлящо поведение. Студеното отношение или изолацията не правят нищо друго, освен да затвърдят чувството на отхвърленост у детето. Физическото наказание учи детето на това, че в агресията няма нищо лошо и обвързва детето и родителите в една ескалираща борба за власт.

Повечето от децата с разтройство на привързаността, още като  бебета не са могли да се научат да се доверяват. Тези от тях, които са били отхвърлени, впоследствие стават отхвърлящи. Често срещано явление е тези деца да имат отхвърлящо или избягващо поведение, в повечето случаи – спрямо майката. Това поведение може да варира от пасивно безразличие до крайно нежелание и съпротива на детето да бъде докосвано – физическа или вербална агресия.

В някои случаи, агресивното поведение се демонстрира само когато детето остане насаме с човека, когото не може да приеме.

Когато поетата инициатива за общуване с детето е позитивно, детето отговаря позитивно и двете страни са готови да продължат. Другият вид поведение за да се прояви привързаност е „изискващито поведение“.

 Начало на позитивните взаимоотношения

 Необходимо е: – да се започне с жест на привързаност /прегръдки, целувки, физическа близост/; четене на детето; съвместно работа и разглеждане на книгата за личната история на детето; игри; съвместно пазаруване на дрехи /играчки/ за детето; посещение на специални места /цирк ,постановки и др./; помощ на детето при домашна работа, когато то се нуждае от това; да се казва на детето простичкото „Обичам те“.

А ако детето е в приемно семейство – освен всичко останало да му се помогне да разбере семейните шеги и поговорки; да се включи в семейни занимания; да се помогне на детето да отговори на очакванията на другия родител.

За да се справим с по-големи деца е необходимо:

– детето да се научи, че поведението му е резултат от изборите, които то прави;

– на детето да се обясни, че ако то прави определени “лоши” неща, ще има последствия – по този начин то разбира причинно-следствената връзка. Ако се наложи детето да се накаже, може да се попита какво наказание си избира;

– необходимо е детето да се научи, че то ще е по-щастливо, ако внимателно контролира изборите, които прави, вместо да се опитва да контролира възрастните;

– когато детето се наказва, да се проявява емпатия – да му се покаже, че ви е мъчно, че го наказвате, но че е било предупредено и то само е избрало да бъде непослушно. Този начин на възпитание съхранява силата на привързаността, дори когато дисциплинираме.

Кенел дефинира атачмънта като:

„Взаимоотношение на привързаност между двама души, което продължава във времето и пространството, и ги свързва емоционално.”

Силна и здрава връзка с родителя /обгрижващия/ би позволила на детето да развие, както доверието си към останалия свят, така и да може да разчита на собствените си възможности. Връзката, която детето развива с човека, който се грижи за него/нея в неговата ранна възраст е основата на неговото бъдещо психологическо, физическо и познавателно развитие, както и за бъдещите му взаимоотношения с други хора.

Селма Фрайберг отбелязва, че деца които нямат атачмънт “са лишени от  човечността си”.

Начини за подобряване на атачмънта са: – да се помогне на детето да изрази и преодолее чувства като ярост и фрустрация; споделяне на силното вълнение на детето свързано с дадено постижение; съпричастност към чувствата на детето, което то е наранено или засегнато; полагане на необходимите грижи за детето, когато то физически не се чувства добре и пр.

Споделеният смях и сълзи са  мощни свързващи инструменти.

Формирането на връзка, характеризираща се с привързаност, може да бъде описано като влюбване: опасността от загуба води до тревожност, а самата загуба до тъга – всяка от тези ситуации поражда гняв, ако има стрес. Поддържането на такава връзка създава сигурност, а подновяването й е източник на радост.

Привързаността не е зависимост. Да наречеш някого “зависим” показва пренебрежително отношение, да смяташ някого за “привързан” към друг човек се счита обикновено за знак на одобрение.

Какви сме ние като зрели хора, имат много голямо значение годините на детството ни (идеята за първите 7 години). Не че чак съдбата ни зависи от това, но първите години от живота ни са решаващи за развитието на нашата личност. Травматичните събития (раздели, откъсване от майката, тежки телесни болести), особено в първите месеци, могат да доведат до тежка патология в зряла възраст.

В зрелия си живот ние сме склонни да изграждаме връзки, подобни на тези в ранното ни детство, т.е. вида и силата на тези връзки не зависят само от нашия чар или от привлекателността на партньора ни, а и от безметежността, безгрижието, чувството за принадлежност и обичливост в детските ни години.

Родителите могат да играят решаваща роля за преодоляване на проблемите на детето си, защото детството се смята за един от най- щастливите периоди в човешкия живот. Детството се свързва с безгрижие и радости, но за съжаление не за всички деца е така.

По правило семейството е най-важната и естествена среда за детското развитие. Природният инстинкт на родителите е да защитават децата си. Здравето и благополучието на детето са най- важни за един родител /в повечето случаи поне е така/. Но нека не забравяме, че има и деца, които са изведени от семействата им поради факта, че именно тази семейна среда е неблагоприятна /вредна/, както за физическото, така и за психическото им развитие. Това са така наречените деца в неравностойно социално положение – деца отглеждани в институции – деца с доказани и недоказани социални, емоционални, поведенчески и др. разтройства.

Работата с тези деца е трудна и отговорна и изисква както добра професионална подготовка, така и безгранично търпение, неизчерпаем запас от идеи, умения и знания, индивидуален педагогически и психологически подход към нуждите и проблемите на всяко дете, съпричастност, топло човешко отношение, зачитане на индивидуалните потребности, възможности и способности на всички и всеки по отделно и не на последно място много, много любов.