Според теорията на привързаността сигурната емоционална връзка с малко на брой обичани хора е фундаментална за оцеляването нужда, която е биологически запечатана в хода на милионите години еволюция. От тази гледна точка страхът от изолация и чувството на безпомощност, свързано с нея, са характерни за всяко човешко същество. Ефективна или сигурна зависимост между партньорите съществува тогава, когато има увереност в позитивния, обичащ отговор на въпроси като „Ще се отзовеш ли, когато имам нужда?”, „Достъпен ли си за комуникация?”.

Моделът на привързаността разглежда интимността между възрастните хора като връзка, която действа чрез съставен от три действащи в синхрон компонента (поведенчески, когнитивен и емоционален) механизъм, оптимизиращ оцеляването на индивида. Поведенческият компонент, както и при връзката дете-родител, включва действия, осигуряващи близост до фигурата на привързаност. Когнитивният компонент на връзката между възрастните се базира на „работния модел” на себе си и другия, който съдържа информация за това доколко Аз съм достоен за обич и доколко другият е достъпен за близост с мене.

„Стилът на привързаност служи като преработващ информацията от обкръжението механизъм, който филтрира информацията, за да отговори на два базови въпроса: „Заслужавам ли любов и грижа?” и „Мога ли да разчитам на другите по време на стрес/нужда?”). Стилът на привързаност обхваща когнитивния и поведенчески компонент на системата“.

Най-важният компонент на връзката на обич между възрастните е емоционалният, състоящ се от емоционалната достъпност и откликване. Така, ако от страна на единия партньор няма признаци на емоционална достъпност (остава студен, затворен в себе си, безразличен, неглижиращ потребността на другия от съпричастност или ироничен към тази потребност), това се преживява като опасност за усещането на сигурност от страна на другия партньор. Затова предсказуемо и автоматично ще се активират поведенчески ходове (зависещи от неговия стил на привързаност), за да се възстанови връзката на привързаност. Ако тези поведения не достигнат целта си, ще се активира предсказуема последователност от поведения, свързани с преживяването за сепарационна тревожност или загуба – гневни протести, прилепване, отчаяние и оттегляне.

Според Юнг, самотата не се състои в отсъствие на хора край теб, а в невъзможността да говориш с тях на любимите си теми или неприемането от тяхна страна на твоите възгледи.

„Eмоционалната ангажираност и емоционалната респонзивност са основните предиктори на удовлетвореност от брака, а поведението на утешаване като цяло е ключово в тези два процеса“.

Така описана връзката на привързаност между възрастните дава едно възможно обяснение за формирането на интеракционните цикли на ескалация, които се наблюдават при двойките – „преследвач-беглец”, „обвиняващ-защитаващ се”, които често са в основата на сериозните конфликти в двойката. Тези цикли са възникващи в резултат на непосрещната от другия потребност от сигурност и грижа/утешаване. Изследванията показват, че негативните цикли на критикуване и оплакване с гневен тон, последвани от дистанциране и защитно поведение, са смъртна присъда за отношенията на любов именно защото правят невъзможно емоционалното ангажиране.

„Освен отношенията на привързаност, които дават чувство на сигурност и базова стойност, партньорите очакват един от друг и потвърждаване на собствената идентичност“.

Интимната връзка много повлиява това как виждаме и чувстваме себе си. Партньорите очакват във взаимодействието с другия да получат потвърждение на своята идентичност (възглед за себе си, ценности и усещане за стойност), както и да удовлетворят потребността си да имат авторство в споделената реалност, да могат да упражняват своите способности. Когато това не се случва, усещането за идентичност е застрашено и хората изпитват чувство на срам.

Срамът е базова емоционална реакция на преживяването на индивида, че не е потвърден или признат, че не е одобряван, че е унизен или изложен пред другите.

Различните хора имат развити в различна степен механизми на справяне със стреса, които им позволяват по-добре да регулират поведението и емоциите си. Когато обаче стратегиите за саморегулация на емоциите не са достатъчно ефективни, а очакването за регулация чрез отношението се провали, хората прилагат защитни механизми, които трансформират първичните чувства във вторични.

Първичните емоции са висцералните реакции на адаптация към интерперсоналната реалност. Това са базовите реакции на определена ситуация – мъка при загуба, страх при опасност, гняв при насилие, срам при дисквалификация. Те ни информират какво е нашето основно емоционално преживяване в конкретната ситуация, сигнализират ни за нашите нужди, за смисъла на тази ситуация и определят как да действаме.

Вторичните чувства са „чувства по повод на чувствата”, защитен слой, който затруднява създаването на ясна рамка на комуникацията и обърква участниците в нея. Пример за вторични емоции са, когато се чувстваме наранени, плача, когато сме гневни, но се страхуваме или се чувстваме виновни за това, че сме гневни, и т.н. Най-честа е трансформацията на меките чувства като тъга, страх и срам в гняв, тъй като той активира организма и поддържа границите на Аз-а. Меките чувства обаче могат постепенно да се трансформират в омраза, презрение и отвращение. Това са емоции, които мотивират враждебни действия, водят до конфликти, раздалечаване и постепенно увреждат връзката между партньорите.

„Eдна от основните форми на страх е страхът да станеш самостоен Аз, който бива преживяван като отпадане от защитеността. Желанието за близост и контакт, копнежът да можеш да обичаш и да бъдеш обичан, принадлежи към нашата същност и е един от признаците на човешкото изобщо“.

Праобразът на такава любов е отношението майка-дете и навярно всяка любов се опитва наново да го пресъздаде, наново да открие онова, което сме преживели в най-ранното детство: да се чувстваме безусловно обичани, просто такива, каквито сме и да знаем, че нашето биване, това, което можем да дадем, което сме, може да направи и другия щастлив. Ние носим в себе си като заложба способността да обичаме; но за да се разгърне, тя трябва да бъде заговорена, събудена. Така любовта, която сме получили, ни дава не само чувството за нашата собствена ценност, тя прави възможна готовността ни за любов, желаеща да върне полученото.

Трябва да се вслушаш в гласа на детето, което си бил някога и което още съществува някъде вътре в теб. Ако се вслушаме в детето в нас, нашите очи отново ще заблестят. Ако не изгубим връзката с това дете, няма да се прекъсне и нашата връзка с живота.

„Привързаността съпътства човешкия опит от “люлката до гроба”.

В основата на романтичните връзки лежи същата мотивационна поведенческа система на привързаността, която формира емоционалната връзка майка-дете. И при децата, и при възрастните интеракциите се характеризират с:

• Усещане за сигурност, когато другият е в близост и е откликващ,
• Необходимост от осъществяване на близък, интимен, физически контакт,
• Усещане за несигурност, когато другият е недостъпен,
• Необходимост да споделят открития един с друг,
• Необходимост да показват взаимен интерес и ангажираност един към друг,

„Човешкият тип, който предпочитаме, разкрива контурите на сърцето ни“.

Възрастните със сигурна привързаност търсят подкрепа от партньора си, когато са в нужда. Освен това те могат да осигурят подкрепа на партньора си, когато е под стрес. При възрастните с несигурна привързаност поведението на партньора по време на и след конфликти изостря, вместо да облекчава тяхната несигурност. Индивиди с несигурна-избягваща привързаност изпитват безпокойства за това дали ги обичат и харесват достатъчно, лесно се фрустрират и гневят, когато потребностите им от близост и привързаност са неудоелетворени.

Двойките могат да преодолеят своите трудности, ако осъзнаят, че голяма част от тяхното разочарование, фрустрация и гняв произтича не от базисна несъвместимост, а от злощастни недоразумения, които са резултат от погрешна комуникация и предубедени интерпретации на поведението на другия. Недоразумението често пъти е активен процес, който възниква в резултат на изкривената перспектива на единия от партньорите за другия. Това изкривяване на свой ред води до погрешната интерпретация от страна на партньора на думите или постъпките на другия, като му се приписват нежелателни мотиви. Партньорите просто нямат навика да “проверяват” своите интерпретации или да се фокусират върху яснотата на комуникацията и общуването.

Всеки партньор трябва да поеме пълната отговорност за подобряването на взаимоотношенията. Човек трябва да осъзнае, че има избор – той може да избере да използва цялото познание и прозрения, които може да събере, за да направи себе си и партньора си по-щастливи.

Партньорите могат да си помогнат – на себе си и на взаимоотношенията, ако приемат позицията на “няма грешка – няма вина”. Този подход ще им позволи да се фокусират върху реалните проблеми и по-лесно да ги разрешат. Действията на вашия партньор , които приписвате на някаква неприязнена черта като егоизъм, озлобеност или желание да ви контролира, често пъти най-точно се описват в термините на добронамерени мотиви като самосъхранение или опити да избегне изоставянето му от другия. Макар любовта да е мощен тласък за двойките да си помагат и да се подкрепят един друг, да се направят един друг щастливи и да създадат семейство, сама по себе си тя не създава тъканта на взаимоотношенията – личностните качества и умения, които са от критично значение за тяхното поддържане и развитие.

„Аз те обичам не заради това, което си ти, а заради това, което съм аз, когато съм с теб.”

Някои специфични личностни качества са от критично значение за щастливите взаимоотношения: отдаденост, чувствителност, щедрост, тактичност, лоялност, отговорност, заслужаване на доверие, нужда от взаимно сътрудничество чрез съвместни решения. Двойките трябва да бъдат гъвкави, приемащи и прощаващи, толерантни към недостатъците и грешките на другия, към неговите странности. Често пъти на тях им липсва познанията за това, как се вземат съвместни решения, как се дешифрират съобщенията на партньора в общуването.

„Когато кранът на къщата започне да капе, те имат инструментите, с които да спрат теча, но когато любовта започне да се изцежда, те нямат никаква представа как да запушат сълзящата рана“.

Когато една двойка живее заедно, отдадена на едни продължителни взаимоотношения, двамата партньори развиват определени очаквания един към друг. Интензивността на взаимоотношенията подхранва определени дълбоко заспали копнежи за любов без условия, за лоялност и подкрепа. Партньорите открито чрез брачната клетва или индиректно чрез действията си дават обет да задоволяват тези дълбоко вкоренени потребности. Каквото и да направи партньорът, то е натоварено с извлечен от тези желания и очаквания смисъл. Поради силата на тези чувства и очаквания, дълбоката зависимост и критичните, често пъти напълно произволни символични значения, които те придават на действията на другия, партньорите са склонни да интерпретират по погрешен начин действията на другия.

Когато често пъти в резултат на пропуски в общуването възникнат конфликти, партньорите могат да започнат да се обвиняват един друг, вместо да мислят за конфликта като проблем, който може да бъде разрешен. След като възникват трудности и враждебността и недоразуменията разцъфтяват и се множат, партньорите загубват поглед вътху положителните неща, които им дава другият – подкрепа, помощ и участие в изграждането на семейството. В крайна сметка те могат да поставят под съмнение самите взаимоотношения и предварително да изключат възможността да се разплетат възлите, които пречат на тяхното разбиране. Габриел Гарсия Маркес, твърди, че в семейния живот е много по-лесно да избегнеш катастрофата, отколкото досадните дреболии.

Оръжията на любовта

„Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.“

Когато изпаднат в отчаяние, хората започват да използват „мръсни“ тактики, за да принудят партьора си да бъде по-любящ и загрижен. Те престават да проявяват нежност и стават емоционално дистанцирани. Стават раздразнителни и критични. Нападат и обвиняват. Хвърлят словестни камъни в отчаян опит да накарат партьора си да бъде мил и отзивчив или да демострира поне част от положителните черти. Вярват, че ако причинят на партьора си достатъчно болка, той ще се върне към предишното си любящо поведение.

Отново виновен за всичко това е „архаичният“ ни мозък. Когато бебета ние не се усмихваме миличко на майка си, за да я накараме да се покрижи за нас. Не й посочваме какво точно ни дразни, кото го изразим с думи. А просто отваряме уста и надаваме силен рев. Освен това много бързо научаваме, че колкото по-силно ревем, толкова по-бързо идва мама. Успехът на тази тактика се „импринтира“, става част от паметта ни как да накараме света да отговори на нашите нужди. Този примитивен „сигнал за бетствие“ е характерен за повечето двойки, които са стигнали до етапа на борба за власт.

„Каквото и да се говори, Любовта не е само сладко чувство, което идва и бързо си отива. Тя е самата същност и цел на живота. Тя спохожда всеки, включително онези, които я отбягват.“

Когато партьорите не си казват един на друг какво искат и постоянно се критикуват помежду си заради липса на разбиране, то няма нищо учудващо, че духът на любовта и сътрудничеството изчезват. На тяхно място идва мрачната решителност на борбата за власт, в която всеки от двамата се опитва да принуди другия да изпълни неговите потребности. И макар че партьорите реагират на тези маневри с подновена враждебност, те упорстват. Защо?

Защото в подсъзнанието си те изпитват страх, че ако потребностите им не бъдат изпълнени, ги очаква смърт. Това е класически пример за това, което Фройд нарича „натрапливо повторение“ – склонността на човешките същества да повтарят отново и отново даден тип неефективно поведение. Някои двойки замръзват в това гневно, враждебно състояние завинаги. Те усъвършенстват способността си да пробиват защитата на другия и така взаимно увреждат психиката си. Тревожно често гневът избухва в насилие.

Когато затънем в тази неприятна фаза от любовната връзка, наречена борба за власт, животът изглежда доста хаотичен. Липсват каквито и да било отправни точки. Вече нямаме спомен кога е започнало есичко това, нито знаем как ще свърши. Борбата за власт следва един предсказуем курс, който се развива паралелно с добре документираните етапи на скръбта при умиращ или опечален човек. Но тази смърт не е смъртта на човек, а смъртта на илюзията за романтична любов.

„Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.“

На пъро място идва шокът, този ужасяващ момент на осъзнаване, когато се отваря прозорец и в ума ви нахлува грозната мисъл: „Това не е човекът, за когото мислех, че съм се оженил“. В този миг вие приемате, че брачният живот ще бъде продължение на самотата и болката от детството, а дългоочакваното изцеление няма да се състои. След шока идва етапът на отричането. Разочарованието е толкова голямо, че не позволяваме на себе си да видите истината.

Правите всичко възможно, за да видите отрицателните черти на партьора си в положителна светлина. Но в крайна сметка отричането вече не може да бъде поддържано и се усещате предадени. Или вашият партьор се е променил драстично от времето, когато за пъви път сте се влюбили, или през цялото време сте били заблудени за неговата истинска природа. Изпитвате болка, а степента на тази болка е равна на степента на несъответствието между съществувалата доскоро фантазия за партьора ви и очертаващата се реалност за личността му.

Ако издържите заедно и след гневната фаза на борбата за власт, част от отровата постепенно се оттича и влизате в четвъртата фаза – договарянето. Последният етап от борбата за власт е отчаяние. Когато двойката стигнат до този последен момент, те вече нямат никакви надежди да намерят щастие или любов в отношенията си – болката е продължила твърде дълго. На този етап проблизително половината двойки се отказват и от последната надежда и прекратяват връзката. Повечето от тези, които остават заедно, създават така наречената „паралелна“ връзка и се опитват да намерят цялото си щастие извън партьорството. Много малко двойки, намират начин да сложат край на борбата за власт и да продължат нататък към носещи дълбоко задоволство отношения.

„Никога не сме толкова беззащитни както тогава, когато обичаме, и никога толкова безнадеждно нещастни, както когато изгубим любовта.“

На първо място, ние избираме партньорите си по две основни причини:

1. те имат както положителните, така и отрицателните качества на хората, които са ни отгледали, и
2. компенсират положителните части на нашата личност, които са били „отрязани“ в детството. Влизаме във връзката с несъзнателното очакване партньорът ни да стане заместващ родител и да компенсира всички лишения, преживени в детството. За да получим това изцерение, от нас се иска само да изградим близки, трайни взаимоотношения.

След известно време осъзнаваме, че тази стратегия не носи плодове. Наистина сме „влюбениЮ, но не се чувстваме цели. Решаваме, че причината, поради която планът не е сработил, е в това, че партньорът ни умишлено пренебрегва нашите нужди. Той знае точно какво искаме и кога и как го искаме, но по някаква причина съзнателно не ни го дава. Това ни ядосва и за първи път започваме да виждаме отрицателните черти на партньора. След това допълнително усложняваме проблема, като проектирахме собствените си отхвърлени отрицателни черти върху него или нея.

Докато положението се влошава, решаваме, че най-добрият начин да принудим партньора да задоволи нашите потребности, е да се държим неприятно и раздразнително, като бебе в кошчето си. Смятаме, че ако крещим достатъчно силно и дълго, партньорът ще се притече да ни спаси. И накрая, това, което носи най-силната токсичност на борбата за власт, е несъзнаваното убеждение, че ако не успеем да примамим, да принудим или да съблазним партньора да се погрижи за нас, ще сме изправени пред страх, който е по-голям от всичко други страхове – страхът от смъртта.

Между романтичната любов и борбата за власт има много малка разлика. На пръв поглед тези първи два етапа на любовна връзка изглеждат като да са два различни полюса. Насладата от компанията на другия се е превърнала в омраза, а добрата воля се е изродила в битка на волите.

Но важно е да се отбележи, че причинителите остават същите. И двамата индивиди все още търсят начин да си възвърнат първоначалната цялостност и все още се придържат към убеждението, че именно техните партньори имат властта да ги направят здрави и цялостни. Основната разлика, е че сега, при борбата за власт, партньорът се възприема като човек, който отказва да даде любов. Това изисква промяна в тактиката и двамата започват да се нараняват взаимно или взаимно да си отказват удоволствие и интимност – с надеждата, че другият ще реагира с топлина и обич.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Литературни източници:

1. Арън Бек „Само любов не стига“, София, 1994;
2. Болби, Д. „Стабилната основа“. Изд. „Изток-Запад“, 2019;
3. Маркес, Г., „Сто години самота“, 1967;
4. Фром, Е., „Изкуството да обичаш“ 1992;
5. Фройд, З. „Психология на сексуалността“, 2015;
6. Хенрикс, Х., „Да получиш любовта която искаш“. Изд. „Изток-Запад“, София, 2018;
7. Елиф Шафак „Любов“. Изд. „Анишър“, 2009.