Как емоционалната настинка се превръща в психологическа пневмония

Страхът от провал до известна степен се е вселил в нас още от ранна детска възраст, заради прекалено предпазливите ни родители. Не е лесно да се чува постоянно думата „Не!“, отново и отново. И така след известно време започваме да сме прекалено предпазливи в делата си и постоянно се притесняваме дали всичко е наред.

Хората не се страхуват от провала, а от вината и критиките, които ще понесат след това.

Никой от нас не е станал възрастен, без да срещне провали хиляди пъти, а занапред в живота ни очакват още много подобни изпитания. Провалът е толкова често срещано човешко изживяване, че ние се отличаваме едни от други не по това дали ще се провалим, а по-скоро как ще реагираме, когато се случи. Тези различия са особено очевидни, когато наблюдаваме децата, които падат редовно и много по-често от останалите – прохождащите бебета.

Опит, неуспех, пореден опит – това е един от основните начини, по които прохождащите се учат да се крепят на крака.

Понякога може да се окаже, че провалът е идеалният „трамплин” за развитие!

 Ние  преувеличаваме страховете си.

Когато се вгледаме в тях, дори само това да направим, те ще започнат да намаляват.

Страхът е заложен в природата ни и той е много важен. Ако детето не изпитва страх, то няма никакъв шанс да оцелее. Страхът е предпазното му средство за оцеляване. Страхът може да стане анормален, неестествен, може да стане патологичен. Всичко има своя собствена енергия: страхът, гневът, ревността, омразата. Ти не осъзнаваш факта, че всичко това съсипва живота ти.

Ако едно дете се страхува от тъмното, ние казваме: “Не се страхувай, бъди смел”. Защо? Детето е невинно; естествено е да се страхува от тъмното. Ти го насилваш – “Бъди смел!” – така, че то също насилва себе си. Тогава то става напрегнато и потиснато. Тогава то изтърпява тъмнината, но сега е напрегнато; сега цялото му същество е готово да трепери и то потиска това. Това потиснато треперене от страх ще го преследва през целия му живот. Нормално е да се страхува и да трепери в тъмното, няма нищо лошо в това. Бягайки разплакано къс своята майка о баща, детето щеше да е излязло от тъмното по-опитно, по-знаещо. Ако премине през своите страхове то ще осъзнае, че няма от какво да се страхува. Когато потискаш, ти никога не преживяваш нещата в тяхната цялост; ти никога не печелиш нищо от тях. Мъдростта идва чрез страданието и мъдростта идва чрез приемането.

Начинът, по който се справяме с провала и страховете си, е от жизнена важност за успеха ни в живота, както и за щастието и благосъстоянието ни като цяло.

Страхът е един от най-основните проблеми, които срещаме, пред които се изправяме. Така че, ако чувстваш, че страхът ти намалява, направи го дори още по-малък. Това е като плевилите в градината; човек трябва непрекъснато да ги плеви и да ги изхвърля надалеч, в противен случай те превземат цялата градина. Ако оставиш плевилите, рано или късно розите и цветята ще изчезнат от градината. Плевилите задушават всички цветя в градината, така както страхът задушава теб.

Провалът винаги наранява и разочарова, но също така може да информира, образова и да помага за натрупването на опит, стига да приемем нещата спокойно и да определим кое точно трябва да променим следващия път и упорито да преследваме целите си.

Няма нищо лошо в това да се проваляш от време на време. Всеки един провал е само още един урок, как нещата няма да се получат!

Въпреки различният ни подход към справянето с провала се формира в ранен етап от живота ни, в никакъв случай не сме обречени да следваме модела от периода на прохождане.

Провалът е емоционалният еквивалент на настинката. Обикновено се възстановяваме от неразположението, защото променяме активността си съобразно състоянието си. Ако напълно пренебрегвахме това необичайно състояние, то вероятно би се влошило, а в някои случаи дори би прераснало в пневмония. Когато срещнем провал, се изправяме пред подобни опасности за психическото си здраве, но въпреки това малцина от нас са наясно, че трябва да си почиват. В резултат на това голяма част от провалите ни нанасят излишни психологически травми, които в крайна сметка могат да нарушат емоционалното ни благосъстояние много повече от първоначалния инцидент.

Провалът нанася три специфични психологически рани, които изискват първа помощ за душата. Наранява самочувствието ни, като ни предизвиква да правим крайно неточни и объркани заключения относно уменията, способностите и възможностите си.

Изцежда увереността, мотивацията и оптимизма ни, кара ни да се чувстваме безпомощни и хванати в капан. Възможно е да отключи подсъзнателни напрежения и страхове, които да ни накарат неволно да саботираме бъдещите си усилия.

Една от причините толкова много от нас да запазват психологически травми от провал е, че често са нужни само една-две случки, които да завъртят колелото. Освен това, когато провалът е особено значим или важен за нас и не му обърнем внимание, има риск да се стигне до усложнения като срам, осакатяваща безпомощност и дори клинична депресия. Ето как нещо, което започва като единичен провал – дребна емоционална настинка, може да се развие в психологическа пневмония, която влияе на цялостното ни съществуване и все повече влошава душевното ни здраве.

Провалът не само кара целта ни да се извисява страховито, но принуждава и нас да се чувстваме смалени. Провалът може да ни внуши, че сме по-малко интелигентни, по-малко привлекателни, по-малко способни, по-неумели, по-некомпетентни – а всичко това оказва крайно негативно влияние върху самочувствието ни и върху резултата от бъдещите ни усилия.

Сред всички емоционални наранявания, които претърпяваме през живота си, отхвърлянето е може би най-разпространеното.

Отхвърлянията са психологически порязвания и драскотини, които разкъсват емоционалната ни кожа и проникват в плътта.

Някои отхвърляния са толкова жестоки, че предизвикват дълбоки психологически рани, които “кървят” обилно и изискват спешно внимание. Други наподобяват емоционални порязвания с хартия, които жегват много силно, но кървят леко. Мнозина от нас сериозно подценяват болката, предизвикана от отхвърлянето, и психологическите травми, които може да нанесе тя. Отблъскването причинява толкова остра емоционална болка, че повлиява на мисленето ни, изпълва ни с гняв, подрива самочувствието и самооценката ни и дестабилизира фундаменталното ни чувство за принадлежност.

Много от отхвърлянията, които преживяваме, са в относително лека форма и нараняванията се заличават с времето. Въпросът е, че оставени без внимание, дори раните, предизвикани от не чак толкова съществени отхвърляния, могат да се “инфектират” и да причинят психологически усложнения, които да повлияят сериозно на душевното ни равновесие.

Болезненото преживяване от отхвърляне е по-силно от другите емоционални рани защото е заложено в еволюционното ни минало. Хората са социални животни; да бъдем отхвърлени от племето си означава да изгубим достъп до храна, защита и партньори. Отлъчването било равносилно на смъртна присъда. И понеже последствията от изолация били толкова екстремни, мозъкът ни развил система за ранно предупреждение, която да ни постави нащрек при опасност, чрез провокиране на остра болка дори само при намек за социално отхвърляне.  Скенер на мозъка показва, че при преживяване на отхвърлянето се активират същите дялове на мозъка, както при физическа болка. Преживяването на значимо или повтарящо се отхвърляне е изключително пагубно за самоуважението ни.

Потискането е да живееш живот, за който не си предназначен, потискане е да правиш неща, които никога не си искал да правиш, потискане е да бъдеш човекът, който не си. Потискането е начин да се самоунищожиш, потискането е самоубийство – разбира се, това се случва много бавно, но със сигурност се случва, едно бавно отравяне.

Изявата е живот, потискането е самоубийство.

При потискането умът се раздвоява. Онази част, която приемаш, става съзнателният ум, а тази част, която отричаш, става несъзнателният ум. Това разделение не е естествено, разделението се получава заради потискането. В несъзнателния ум ти продължаваш да складираш целия боклук, който обществото отхвърля – но да не забравяме, че каквото и да хвърлиш там, то се превръща все повече в част от теб.

Защо хората потискат толкова много и стават толкова нездрави? Обществото непрекъснато налага и те учи, че трябва да се контролираш, а не да се трансформираш, а пътят на трансформацията е съвсем различен. Той със сигурност не е пътят на контрола, а е точно обратното.

При контролирането ти потискаш, при трансформацията ти изразяваш.

 Не поемай насила гнева в себе си

Гневът е ментално повръщане. Нещо не е било наред в това, което си поел. Психичната ти същност се опитва с всички сили да го изхвърли, но не е нужно да го хвърляш върху някого другиго. Точно поради това, че хората правят именно така – хвърлят гнева си върху някого, обществото ги заставя да се контролират.

Радостта е противоотровата за всеки страх. Страхът идва, ако не се наслаждаваш на живота. Ако се наслаждаваш на живота, страхът изчезва. Ставай все по-радостен и по-радостен, ентусиазиран за малките неща. Животът се състои от малки неща, но ако ти успееш да внесеш повече радост в малките неща, цялото е огромно.

Литературни източници:

1. Ошо. “Емоции. Освобождаване от гнева, ревността и страха”;
2. Ошо. “Страх. Разбиране и приемане на несигурността в живота”;
3. Уинч, Гай “Първа помощ за душата”, изд. “Обсидиан”;
4. Литвак, Михаил “Как да променим съдбата си”, Изд. “Изток-Запад”.